Операта започва с оркестрово встъпление, изградено върху темата на главната героиня. Това е красива и разгърната в чисто народен дух мелодия, след която едно алегро въвежда в първия мъжки хор на другоселците. Сцената пред мелницата (в която всички се учудват на невероятно силния Куцар), включваща и неговия разказ, създава вярна характеристика на главния герой. Куцар е силен, честен, наивен и малко глуповат, но добър и сърдечен човек. Разказът му е изпълнен с човечност и представлява един от ценните епизоди в произведението. Сцената между Албена и Сенебирски, макар и на пръв поглед да създава впечатление за някаква лека непретенциозност, всъщност съдържа чувство на скрита тревожност.
И действително, след като Куцар отпраща жена си (в оркестъра зазвучава тревожно ритмичната фигура от темата на Куцар), започва завръзката на драмата.
Във втора картина драматичното напрежение нараства неимоверно много. В арията на Нягул, както и в цялата сцена между него и Албена, се долавя напрегнатост и неизяснено вълнение. В тази картина композиторът се показва като творец, който дълбоко чувствува психологическите преживявания на своите герои. Най-лиричният и поетичен момент от арията на Албена внезапно е прекъснат от пристигането на Куцар. Това не е само драматургически ефект, а и истинска кулминация на драматичната наситеност. Финалът на картината създава необходимото настроение, подсказващо бъдещото трагично развитие на действието.
Трета картина започва с кратко и енергично встъпление, което довежда до мъжкия хор на веселящите се със Сенебирски селяни в кръчмата. След влизането на Куцар драматичната наситеност в музиката нараства, особено след репликите на пияния Сенебирски за изневярата на Албена. Куцар отново бива обхванат от жестоката и смазваща го мъка, предадена убедително в музиката. В епизода на заплахите на Хаджията и подигравките на дядо Власю се получава някакъв отдих, въпреки че в музиката няма подчертана контрастност. Във финалната сцена — новата разпра на Куцар и Нягул — тревожността се увеличава. Тук Нягул разбира, че Куцар е по-опасен, отколкото той е смятал и че неговата любима не е в безопасност при мъжа си. Композиторът вече създава психологическата подготовка на фаталното решение, което по-късно Нягул ще вземе.
Най-силната картина е четвъртата. Тя започва с епизода на двете махленски клюкарки. Въпреки лекия характер на музиката вече получилата се тежка и напрегната атмосфера не се просветлява. Сцената с клюкарките като че ли кара слушателите с още по-голямо напрежение да очакват развитието на събитията по-нататък. Много сила съдържа сцената между Албена и Куцар, в която се разкрива главно неговото желание за отмъщение, тегнещо на душата му. С истинско проникновение Парашкев Хаджиев е съумял да даде убедително голямата амплитуда на душевните колебания на Куцар — от душащата го жажда за мъст до изблиците на любов към жена му; сполучливо е разкрит неговият стремеж за преодоляване на мъката, копнежът му за спокойно щастие. Тук също така задълбочено е предадена и душевната борба у Албена — любовта, страхът и чувството на виновност за станалото. Кулминацията на цялата опера е моментът, когато Нягул решава да премахне Куцар. Това е един дует, наситен с много емоционалност и дълбок психологизъм.
Петата картина също започва с въведение, изградено върху темата на Албена. То води до диалога между Албена и Савка. В музиката на този интересен момент личи не само разкаянието на Албена, защото тя съзнава, че е станала причина за смъртта на мъжа си, но и тревогата й за съдбата на задържания Нягул. В такъв психологически момент новото предложение на Сенебирски към Албена прозвучава като кощунство. Тук се допълнят последните щрихи от характеристиката на чифликчийския син — носител на най-низки морални качества. Сцената на проклятието на народа към Албена е напрегната, но затова пък като рязък контраст тук прозвучава дръзкото й признание. Сега вече музиката просветлява и идва до своя жизнеутвърждаващ завършек. Особено удачен е моментът, когато Албена запява пред всички на вързания Нягул мелодията от втора картина, напомняща за техните мечти за щастие. Финалът на операта е светъл, изграден върху величествено разгърнатата тема на Албена.