Твърде трудна задача е да се споменат само епизоди и сцени в операта, които имат най-висока стойност. На първо място трябва да се изтъкнат многобройните оркестрови епизоди и интермедии, които са важни звена в музикалната драматургия на операта. В първа картина може да се посочи хоровата сцена при изпращането на Зиновий, в която се чувствува известна фаталност, макар че е написана с игрива мелодичност, с подчертан валсов ритъм в оркестъра. Втората картина е интересна с двата си контрастни епизода — първия със закачките към готвачката, и втория, в чийто център е голямата ария на Катерина. Оркестровата интермедия преди трета картина подсказва с емоционалната си възбуденост по-нататъшните драматични събития. Арията на Катерина от тази картина е изпълнена с нежна лирика, а монологът на стария Измайлов в четвърта картина разкрива отвратителната природа на стария скъперник и развратник. Четвърта картина е пълна с контрасти, смяна на ритъма и все повече засилващо се напрежение, достигащо до една от кулминациите — смъртта на стария Измайлов. В симфоничната интермедия след четвърта картина, представляваща една наситена с дълбок трагизъм пасакалия, като че ли е концентриран целият драматизъм на операта.
Необикновена изразителна сила съдържа диалогът, произнасян шепнешком от двамата влюбени в началото на пета картина. В края на картината, при убийството на Зиновий се повишава напрежението, за което допринася сцената на гризенето на съвестта, предшествуваща съдбоносния сблъсък на двамата мъже.
Извънредно силна е сцената на сватбата. Тук Шостакович нахвърля само с няколко щрихи ярки характеристики на второстепенни и третостепенни действуващи лица. На пръв поглед сватбената сцена е весела, особено епизодът с попа и пияните гости, но в музиката непрекъснато се чувствува дълбоката развълнуваност от разкриването на убийството, от гризенето на съвестта, от страха. Последната картина носи белезите на руската народна музикална драма, разкриваща на фона на общото страдание личната трагедия на Катерина, която я довежда до гибел. Най-дълбоки чувства вдъхват тъжният хор на каторжниците, песента на стария каторжник и великолепната ария на Катерина.
Рихард ЩРАУС
1864–1949
Рихард Щраус е един от най-големите композитори от края на миналия и първата половина на настоящия век. Той е създал огромно творчество във всички области на музикалното изкуство и всичките му произведения са написани с блестящо майсторство. Рихард Шраус е смел новатор и тласка напред развитието на музикалното творчество на своето време. В областта на музикалния театър той е оставил 17 големи произведения — оперни балети, от които по-значителни са: „Саломе“, опус 65 (1905), „Електра“ опус 58 (1908), „Кавалерът на розата“, опус 59 (1910), „Жената без сянка“, опус 65 (1918), „Интермецо“, опус 72 (1923), „Египетската Елена“, опус 74 (1927), „Арабела“, опус 79 (1932), „Капри-чио“, опус 85 (1941) и др. Оперните и балетните произведения на Рихард Щраус представляват нов етап в развитието на тези жанрове. Също така извънредно големи художествени достойнства притежават симфоничните произведения на композитора и особено неговите симфонични поеми. Те са едни от най-често изпълняваните произведения от немската музика. С огромна популярност се ползуват: „Дон Жуан“, „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел“, „Смърт и просветление“, „Дон Кихот“, „Животът на героя“, както и двете му симфонии — „Домашна“ и „Алпийска“ и мн. др.
Рихард Щраус е роден на 11 юни 1864 г. в Мюнхен. Композиторът произхожда от семейството на музикант. Музикалното си дарование показва от ранно детство. На 17-годишна възраст той вече е автор на няколко произведения, между които един струнен квартет, изпълнен на концерт. Само след една година, в Берлин, са изпълнени една негова увертюра за симфоничен оркестър и Сюита за 13 духови инструмента. През 1885 г., когато Щраус е 21-годишен, той става диригент на Майнингенския оперен театър. Щраус проявява блестящи качества на диригент и през целия си дълъг активен творчески живот се занимава с такава дейност. Преди да навърши 20 години Щраус си спечелва име на талантлив композитор, който има вече творчески актив от около десет опуса. През 1886 г. той завършва две значителни произведения — Бурлеската за пиано и оркестър и симфоничната фантазия „Из Йталия“. Скоро след това композиторът създава забележителните си произведения „Макбет“, „Дон Жуан“, „Смърт и просветление“ и др. Наскоро той вече добива световна известност. През 1909 г. Щраус става член на Академията на изкуствата в Берлин. През целия си живот именитият композитор се е занимавал и с активна концертно-изпълнителска дейност. Щраус е работил като диригент в различни оперни театри и е дирижирал огромен брой концерти. Той е смятан за един от най-големите диригенти до своето време и за най-големия представител на немското музикално творчество след Рихард Вагнер. Изкуството на Рихард Щраус може да се окачестви като последната проява на късния романтизъм в европейската музика; цялото му творчество е изградено върху най-добрите традиции на немското тоново изкуство. Още през 1899 г. Ромен Ролан окачестви музиката на Щраус като последното велико събитие в европейската музика.