Намерението на „Учителя“ да даде и на ученика си да съпреживее някои живи в него духовни процеси е достатъчно, за да може ученикът да ги възприеме така, сякаш те се извършват в самия него, макар и да не изпитва никакви съмнения, по какъв начин се осъществява това съпреживяване.
Тъй като „Учителят“ отдавна вече е постигнал единението с „Прасветлината“ в своята индивидуалност, ученикът преживява отначало това единение чрез сливане с просветлената душа на своя наставник.
Постепенно ученикът става достатъчно зрял, за да може да осъществи самостоятелно единението си с Прасветлината.
След като стигне до тази цел, той осъзнава не само своята собствена духовна и во веки неунищожима индивидуалност, но съпреживява в себе си едновременно и съзнанието на всички индивидуалности в Духа, стигнали някога до проявление в човешко съзнание.
Така усъвършенстваният се оказва споен с всички, които по същия начин са стигнали до съвършенство, в едно ново за него общ-ностно съзнание, несравнимо с нищо познато на земята.
Неговото собствено индивидуално съзнание почива приютено в това общо съзнание.
Никога обаче индивидуалното съзнание на съвършения не може да се „разтвори“ в общностното съзнание.
В тази спойка отделният индивид живее во веки живота на Цялото, прониквайки във всички други индивидуалности на това Цяло и самият той проникнат от тях, без нито една от така съединените индивидуалности на Духа да може някога да загуби своето собствено, обусловено от самата нея съществувание.
Абсолютно сигурни в запазването на човешкото съзнание, изживяващо се вечно в духовна форма на възприятие след смъртта на земното тяло, могат естествено да бъдат само малцината, които са постигнали указаната тук цел още по време на земния си живот.
Всички други хора трябва да се задоволят само с предположения или с утехата на някое религиозно учение, - освен ако не предпочетат да се доверят на съобщенията на малцината свои ближни, които още през земните си дни са опознали от собствен опит и „живота след смъртта“.
Една безпристрастна и необвързана с предразсъдъци критика може много ясно да разграничи автентичните свидетелства на хора, които са постигнали тази цел действително, а не само в опиянението на екстаза или под въздействието на някакъв вид хипноза, от фантастичните построения на объркани мечтатели и надарени с поетично въображение утописти.
У всички народи могат да се намерят автентични свидетелства на осъзнали се в отвъдния свят хора и през всички епохи са живели отделни люде, които са били в състояние да дадат достоверни сведения за живота в Духа.
Дрехата, забулваща такова едно съобщение, може да е скроена по модата на времето и да носи оттенъка на единствено признаваната тогава вяра, - но който не се задоволява тук само с привидността, зад всички тези одежди ще разпознае винаги човека и неговото най-дълбоко преживяване: -единението мусПървоизвора на всяко Битие във Вечността и на всяко проявено съществувание във всички сфери на пространството и времето.
Който е разбрал веднъж какво изисква от него соченият му в моите книги висок път и до каква цел може и не дотам надареният да стигне още през земните си дни, той ще престане вече да ми задава въпроса, какво в края на краищата трябва да „прави“, очаквайки в отговор да му препоръчам някакво особено „упражнение“.
Той трябва да е разбрал, че тук става дума за нещо неизмеримо по-високо от чудодейните „факирски умения“, неизмеримо по-високо от най-изумителните „чудеса на окул-тизма“ - и неизмеримо по-високо от шутовски нагиздените с природонаучни дрипи „езотерични учения“ на робуващи на мозъка тайни общества...
Въпреки че съм принуден - за да бъда разбран поне от хората, изложени на най-го-ляма опасност - да прибягвам до вече познати понятия, а понякога и до терминологията на Изтока, добила широка популярност благодарение на „теософската“ литература, по-задълбоченият читател скоро ще открие, че говоря за неща, които са били досега представяни само в изопачен вид.
Дори ерудираният ориенталист, познаващ всички достъпни в наши дни текстове на Изтока, ще намери в тях само завоалирани загатвания за пазените в тайна неща, тъй като древните, тачени като свещени, книги са били писани без изключение за хора, получили вече тайно поучение „от уста на ухо“.
Създателите на древните религиозни писания преднамерено са вмъквали сухи съобще-ния, хроники и разкази, нямащи никаква връзка стайното учение, в текстовете, които трябвало да бъдат разбираеми само за преминалите съответна подготовка ученици, докато прекият, буквален смисъл често изразява обратното на онова, което посветените можели да извлекат от същия текст.