Ала истински и с радост умее да живее на земята само онзи, който може ежедневно и ежечасно да предизвиква по своя воля в себе си състоянието на готовност да посрещне смъртта, - отърсил се от всеки страх и от всяка печал. —
Той знае, че нищо от онова, което ще трябва да остави тук - дори и най-скъпите му хора, най-нуждаещите се от грижите му същества, - не може да бъде разделено от него, ако той сам не поиска и не предизвика по своя воля действителната раздяла. -
Знае, че остава „тук“, на същото космич-но „място“, - още по-близо до хората, които обича, отколкото е било изобщо възможно да се приближи до тях в земно тяло. -
Знае, че смъртта съвсем няма да го направи богоподобен, нито пък ще го дари със земно „всемогъщество“, но че той ще може да помага много повече на нуждаещите се от помощта му, отколкото това е било някога възможно във физическия живот. —
Който упражнява по този начин изкуството на умирането, той знае отсега нататък, че за него ще бъде лесно да умре истински и безвъзвратно дори ако смъртта го сполети съвсем неочаквано...
Фактът, че физическият процес на умирането е понякога мъчителен единствено за наблюдателя и че самият умиращ не страда от него, а усеща болките на евентуалното си страдание само докато не е още умрял, е отдавна доказан в резултат на медицински изследвания.
Нашата единствена задача е да опишем тук по какъв начин съзнанието на умиращия надживява акта на умирането.
Дори когато умиращият остане до последния си миг в пълно съзнание, в момента на започващото отделяне на духовния организъм от свързаното дотогава с него земно-животинско тяло съзнанието изпада в нещо като „дрямка“, от която то се пробужда отново едва след като „умирането“ е вече завършило.
В момента на това пробуждане, настъпващо няколко секунди или минути след външно установимата „смърт“, човекът се озовава вече в своя духовен организъм - чрез който занапред единствено може да придобива опит - от само духовно възприеманата „друга страна“ на причинния свят: - на вечната „Действителност“, излъчваща от себе си всяка духовна, както и всяка физичес-
ка форма на съществуване в зависимост от породилия я начин на възприятие.
Възприемателната способност на умрелия, обуславяна дотогава от физическите му сетива, се заменя сега с нов, обикновено непознат за него до този момент вид усещане, докато формоизграждащият му начин на възприятие на първо време остава все още непроменен.
Той далеч не се мисли за умрял, тъй като открива, че има самосъзнание, воля и способност да усеща, макар да не си дава още сметка, че сега вече си служи само с духовни органи.
Той съвсем не се чувства „безформен“ или „безтелесен“, защото предишното му физическо тяло е било само повече или по-малко съвършено копие на изградения от собствената му вечна воля - макар и „несъзнателно“ за мозъка -духовен организъм, който съзнанието е станало сега способно да възприема, макар да не го схваща още като нещо различно от физическото тяло.
2В
Но както физическата болка секва веднага щом засегнатият от нея орган на земното тяло бъде обезчувствен със съответните средства, -така и физическите страдания, измъчвали умиращия понякога до самата му смърт, изчезват безследно в момента на пробуждането му „отвъд“, тъй като физическото тяло, в което е причината за усещаната болка, се оказва вече завинаги отделено от духовния организъм, усещащ отсега нататък единствено самия себе си. -
Все още обаче е налице известна „флуидна“ връзка, осъществявана от невидими, неуловими, усещани и от духовния организъм, фини материални излъчвания на обитаваното досега физическо тяло, и тъкмо тази връзка е причината пробудилият се отвъд да възприема още известно време по духовен начин някои неща, които стават в близост до трупа, макар те да се извършват във физическия свят.
Така преминалият „отвъд“ усеща „флуидните“ въздействия от насрещните излъчвания на хората, наобиколили напуснатото от него земно тяло, усеща „емоционалния еквивалент“ на техните докосвания и думи и подобно на слепец запазва все още доста точен представен образ на напуснатото външно пространство, - макар и да остава илюзията, че пространството се възприема все още с физическите сетива.
Тези последни връзки с физическисетив-ната страна на причинния свят се запазват още известно време, въпреки че трупът отдавна вече е изстинал, но онова, което може да бъде все още усещано по такъв начин, губи силата си с всеки изминал час и възприе-мателната способност за него изчезва напълно със започването на процеса на разлагане.