Но всеки, който те учи на друго, те вкарва в заблуждение! – – – – – – – – –
И така, слушай и разбирай в сърцето си:
Правечен е човешкият дух, без начало и без край. –
Вечно живее той в собствена, субстанциална Светлина, защото сам той е Светлина, – една сияйна искра от онова вечно раждащо себе си Слънце, което непрестанно пръска искри в пространството. – – –
Не наричай това „Слънце” – „Бог”, защото Бог е нещо друго!
Няма да бъде лесно да направя това разбираемо за тебе. –
Принуден съм да използвам една дума от света на всекидневието, за да ти стане понятно, и така аз ти казвам:
„Бог” е най-финият дестилат на Духа, а не „Духът” в неговото вечно самоподхранващо се горене! – –
А вечният индивидуален дух на човека е като една искра от онова вечно пръскащо лъчи Слънце, искра, в която може да се образува дестилатът на Духа, – в която безкрайно може да се ражда живият Бог...
Вечно поражда себе си вечно искрящото Праслънце на вечния Дух!
Вечно пръска това кръжащо Слънце своите духовни искри, като духовни йерархии в духовното „пространство”!
„Искрите”, пръснати ох него самото, са и те още като огромни Слънца, също пръскащи вечно „искри”, пръскащи вечно „Слънца”, които на свой ред продължават по същия начин да пръскат все по-малки и по-слаби „искри”, или искрящи слънца...
Духовната искра, сама затворила себе си в земния човек-животно, чрез която това животно тепърва става „човек”, далеч не е най-малката от тези искри.
Най-добра представа за „величината” на тази „искра” може да ти даде указанието, че тя се намира в приблизително същото съотношение към по-големите и по-малките „духовни искри-слънца”, каквото е съотношението на размерите на Земята като планета към по-големите и по-малките небесни тела. – – –
Самата същност на духовната искра, затворила себе си в земния човек-животно, е такава, че тя си е избрала за поле на действие царството на душата, устремявайки се накрая, с цел да стане повелител и в царството на материята, към един носител, към едно „тяло”, изградено от материя.
А такова „тяло” й е било вече дадено – тяло, което е било наистина свързано с материята, но без да й бъде подчинено. – –
Че от страх пред материалната изява на своите сили тя се е свързала с тялото на земния човек-животно, едва това е превърнало нейния стремеж в „падение”. –
Този стремеж е „падение” наистина, но същевременно и потапяне в най-големите дълбини, в които може да се роди едно ново съзнание. – –
В падението си духовната искра загубва наистина съзнанието за самата себе си като Слънце на вечния Дух, но вечната Сила, която въпреки това й остава присъща, я тласка нагоре обратно към самата нея, отново познаваща себе си при своето окончателно завръщане, и то в едно великолепие, което може да се види и почувствува само от дълбините, където тя е била паднала.......
Изначално всяка от тези по-малки духовни искри, от тези по-малки „искрящи слънца”, се стреми по необходимост към царството на душата и само настойчивостта на този устрем я кара да надхвърли целта, която всъщност иска да постигне. –
Всяка от тези духовни искри трябва да достигне до царството на душата, ако иска да изгради свой свят и в неговата изява да намери себе си.
Преди това в искрата съществува единствено съзнанието за самата нея, за нейното собствено чисто Битие, –
Едва в царството на душата тя осъзнава своите действени сили. – – –
Едва в царството на душата тя може да закопнее вътрешно за своето Божество, а чак в копнеещия за „Бог” Дух може да се образува „дестилатът” на Духа, може в духовната искра да се „роди” нейният жив „Бог”. – – – – – – – – – – – – – –
В онова вечно кръжащо, единствено себе си съзнаващо в своето неизмеримо величие „духовно Слънце”, което вечно разпръсква в духовното пространство своите „искри-слънца”, – там няма потребност от „Бог”, защото там всичко е само сияйно единство на Битието...