III. И сянката ми — Господи — да свети,
тъй както е със бившите поети
и мъртвите звезди… Върни ми ти
пространството, в което се лети!
Да се завърна пак във свойто тяло
(по-леко и от въздуха — в начало).
Отново да си спомня аз в нощта,
че съм частица светла от света —
да зная пак, че съм една частица
в агонията си на скръбна птица…
IV. Но ти отново ме вдигни — вземи ме
във себе си — случайното ми име
картотекирай в свойта тишина…
Хилядата — върни ми — имена
уханни и пластични, и прекрасни,
непоклатими в тъмните си гласни
и съвършени — в своите тела…
на птица, на дърво — и на пчела,
и на трева… На сянка пред ловците.
Аз — първата цигулка на щурците.
V. Мечтая — някой да ме призове!
За корна на всички гласове
човешки — за единство аз мечтая.
За тембъри — прогонени от рая…
Съавторство мечтая аз — едно
за полети създадено звено,
аз плача в асансьора към небето…
О, Свобода — най-после ти морето,
наречено Сърматско, ми върни!
Върни ми ти крилатите вълни!
VI. Водата му върни ми ти — въртопа
с последните спирални на потопа.
Най-сладката (кристала на солта
пирамидално да блести в нощта).
Летяща — в глъбините си — стихия
над Африки, по-крехки от хартия.
С най-първата утайка от сребро —
на паметта й — плахото ядро.
Невинността в дълбочина — и време,
преди убийството да ни обземе.
VII. Ти — който трябва да си на небето!
Най-стръмното — наречено девето —
където и да си, спомни си ти
часът на изстрела — и ми прости!
За изстрела в очите на делфина.
По палубите — кървавата тиня…
Душите им — къде са те сега?
(Понякога — треперя от тъга.)
Не се извръщай ти, да зная само
с криле ли са до дясното ти рамо?
VIII. Но утре — тишина ще ме затрупа.
В отломъците й — търсете трупа.
Фламингото — в неделя — ще умре
с копнежа си по своето море…
Как мога пак да изреча словата:
„Бъди по-монолитна от водата
и въздуха“?… Не мога аз — мълча!
Аз ужаса си как да изреча?
Участието ми — вината — края?
Кой реставрира корпуса на рая?
IX. Коя ръка в нощта ще реставрира
Орфеевата — из праха й — лира?
В нощта — коя душа ще призове
кентаври — ангели и зверове?
Сарматската акустика къде е?
В която цялата вселена пее?
Как плаче рамото ми за една
заслушана със мен в нощта сърна —
езика да си спомня аз отново
преди смъртта му в жестове
и слово.
Х. Началото на песента — с уста,
погълнала достойно горестта…
Аз ще си спомня всичко изначало
в сбогуването си със свойто тяло —
достойно всичко аз ще понеса.
И ще крещя към всички небеса,
о, Свобода — единствена, — в която
съм целият — и в името ти свято
да се живее трябва — и умре —
върни ми ти Сарматското море!
Върни ми ти Сарматското море!
2.
О, Свобода — къде си ти — ела!
Не спомена за птици, а крила
монтирай ти със пръсти от стомана
на паметника ми от морска пяна.
Да тръгна пак под твоите звезди.
Отново да съм вожда на следи
спасителни — в пустини от забрава.
През болката на всяка моя става
— на паметта ми есенна през фронта…
Срещу ми да пристъпи хоризонта!
…До глезени в пламтящата трева.
През болката на моята глава,
тъй както през сълза аз да прекрача!
От партера — до покрива на здрача
и по-нагоре… (С твойта най-дълбока
въздишка надари ме ти пред скока.)
През циферблата на една лъжа —
в уюта на смъртта — да продължа,
да продължа — да прелетя със цяло
юношество през краткото си тяло.
Ах, нещо трябва тук да се спаси!
Не бившите — в хербария — коси.
Невинна и жестока ти води ме
безмилостно — през голото ми име,
на майка ми — единствена — в гласа…
През името си, както през роса
с оловна стъпка — без да се обърна.
Да зная аз, че няма да се върна
и въпреки скръбта си — да не зная…
Кой ме очаква — майко моя — в рая?
Какво от себе си да съхраня?
Живота си ли — в сейфа на деня
със треперящи пръсти да запазя?
Любовно пак — и нежно — да прегазя
въздишки — и кореми — и коси!
(Ти за смъртта ли, скъпа, ме спаси!)
Със сянката ми ти гарнирай хола!
Пак покривите ти — мадоно гола,
с главата си искряща да разтворя…
…Търси ме — из небето — в асансьора!