Да съм отново с хиляди сърца.
И през съня на своите деца
на пръсти — безвъзвратно да премина!
Жестокостта им да взривя — невинна.
През тях отново аз да се родя!
Понякога — нощта им — да градя,
кристалните да вдигна аз панели
на сънищата им призивно-смели —
в най-крехкия, да съм една незрима
частица — да ме няма и ме има…
И всичко пак докрай да понеса!
Секундата на любовта — часа
на болката (безкрайната й ролка).
Най-страшното — и времето без болка
да понеса достойно… И летя!
(Прегъва ме — атласа — от цветя.)
Пак да пронижа с цялото си тяло
сърцата им — от розово до бяло!
С усмивка аз, по детски, да прескоча
на любовта ви паметната плоча.
Защото спра ли — ще се вкаменя.
Ще се превърне в статуя деня.
Нощта в най-нощната ще се превърне.
Във себе си водата ще се върне —
не ще открий сърцето на леда.
Смили се ти над мене, Свобода!
(Над всички ни смили се.) Изпълни ме
отново със летящото си име,
да тръгна пак до лявото ти рамо
към нещо по-добро и по-голямо.
Да съм отново пък с едно дете
— Мария — и усетя как расте
във вените си — пулса на децата…
Една-единствена да е жената!
Как мога пак да съм с една жена —
на всички други — без да изменя
и да заслужа милостта им свята?
Аз помня диалога на цветята
със птиците (една от тях ме вика).
Върни ми ти на птиците езика!
Езика Ти на риска — ми върни!
Над мене се сведи и ме вдигни
от тротоара за косите — с лудо
и неотстъпно — насити ме чудо —
с вълшебството на простите неща…
Бургаски булеварди на нощта!
Издялани от камъни — и тръпки,
пак се вдигнете с нощните ми стъпки,
отново да сме заедно — и будни,
свободни — карнавално-многолюдни…
Да се изправя пак срещу една
сънувана — циментова стена —
стената — да усетя аз — как диша.
На нея — под луната — пак да пиша
не зная как, какво — но под това
(което вий наричате слова)
на колене да падне тишината…
И аз — да се разтворя в имената
на всички ви… Дълбоко и далече…
И да ме вземе хоризонта вече!
3.
XI. О, Свобода единствена — в която
съм целият — и в името ти свято
да се живее трябва — и умре…
Върни ми ти Сарматското море!
На старта ми върни възможността.
Вълшебството — отново да раста
секунда по секунда към небето…
(За детството си не скърбя.) Детето
да съм отново аз, преди да зная,
че съм дете — в сърцето на безкрая.
XII. Да се родя отново — и изплача
на името си в сребърната чаша,
на тялото си — в млечната вълна.
Присъствието — плътно — на жена
единствена, о, Свобода, върни ми!
Преди да зная краткото й име —
какво ми казва, че това е Тя?
В прегръдката и кръгла да летя
и името й да не зная — само
внезапното, до болка мое, Мамо…
XIII. И в сянката й, Господи, отново
аз да пристъпя с първото си слово —
по леко от крило — върни ми ти
пристанището с четири врати!
До разрушената напълно — пета…
(На четири морета парапета.)
И Тя внезапно с гъвкави коси,
с коси свободни Тя да изруси
Морето… Как се казваше! Наверно
е Мраморно морето — или Черно.
XIV. Да крача пак стъпало по стъпало
в закрилата на крехкото й тяло —
на алта й — по всички стъпала…
Стремителното чувство за крила
да ме обземе целия… Да вика
срещу ми Тя — отново Тя с езика
на скръбната си майка. И в нощта
магичната му мощна красота
завинаги върху ни да се спусне —
да съм дете на властните й устни.
XV. Аз — първото, до болка, нейна „Да!“
Но само ти, прекрасна Свобода
си мярка за осанката й златна.
Върни ми чудото — да я отганта!
С любовни пръсти да я избера!
От ужаса — внезапно да умра
секунда след сърцето си — спаси ме!
от страшната агония на име,
което се страхува да умре —
Сарматското — върни ми ти — море!
XVI. В началото върни ме ти. (В начало
бе ритъма на детското ми тяло.)
Пак да превърна в светлина нощта!
На детското си дишане — мощта
да е без ехо… (Избуявай, време,
в косите ми.) единственото бреме,
най-светлото — без никаква следа
по тротоара, както по вода
да тръгна аз и да вървя отново…
На въздуха — дланта е от олово!