XVII. Но (да пребъде светлото ти име)
отново надари ме ти — вгради ме
в любовното единство на света…
Кой казва, че е опера смъртта?
Оркестърът й помня аз, и хора!
Върни ми смелостта да се повторя
в квартала там — на края на града!
С печалните си бежанци (стада
от ангели) да тръгна към небето —
последното ми погранично гето.
XVIII. Дори въздишка аз не ще забравя!
С отломъци от сънища — да правя
в нощта срещу неделя — домове…
Как спомена (аз помня) се кове
със устни, вкаменени от тревога.
И до върха на ноктите си — строга
тракийската носталгия — свеща
да вдигне тя — и прекоси нощта
на стаята… къде е тази стая?
В която, за да се спася, мечтая?
XIX. Ти думите върни ми, за които
аз на кръвта си с аленото мито
ще заплатя… И после — ще мълча!
Достатъчно в последните звуча
на призрачните граници клавиша!
Усилието страшно — да се диша
аз зная — и смъртта си във смъртта
на другите — аз зная… И неща
по-горди от надеждата — аз зная!
— Не ме търсете в паркинга на рая!
XX. Каквото трябва — аз ще разруша!
Не се страхувай — моля те — душа,
и се склони над своето начало!
(Случайна ли си в крехкото ми тяло?)
О, дай ми сила — да го понеса
и да крещя към всички небеса:
О, Свобода единствена — в която
съм целият — и в името ти свято
да се живее трябва — и умре —
върни ми ти Сарматското море!
Върни ми ти Сарматското море!
4.
Не на площадите — а в нашите души
Тя — Свободата — се изгражда и руши.
По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.
На себе си прилича — и на любовта!
По-неизменна и по-лична от кръвта!
Тя е надеждата ми в действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с — Мила…
В часът, когато твоя биография
внезапно стане Тя —
на епитафия!
Тя е сюжета на живота ми в една
завършена от край до край вълна.
Ти в темпа й, дъгообразния, по име,
презиме и фамилия — търси ме!
Между покрусата срещу ми — и възторга.
Не в досието ми — в сияйната му морга
Не в алкохолните ми жестове — ела!
Търси ме в спомена за бившите крила.
В нощта, пропукана от връзката интимна
на шепота — със барабаните на химна.
От „Я люблю тебя“ търси до „Ай лъв ю“ —
там — на пристанището в златното ревю.
Не питай как опитомява Тя водата —
бедрата й — стихийно-дълги под луната.
В това пристанище аз целия съм „Да“!
Едно голямо и прекрасно „Да“… Вода
и Свобода… Търси ме в сянката й зрима!
Мен — лоцмана на нейните хиляда псевдонима.
И в ларингса на нейното мълчание — по име,
презиме и фамилия — търси ме!
Ти — на когото сме в митичните везни,
изгубилите свойта свобода помни!
И ни убивай с устните си нажежени!
Ти — автографа й в сърцата им ранени!
На вцепенените й рамена — и дни
Ти ангелическата пластика върни!
Не я захвърляй в паметта им ужасена
подобно статуя в морето пред Микена,
морета финикийски, гръцки, стари —
григорианско-мавзолейни календари.
И Ти, о, Свобода — над паметта ми бди!
Пространство има там без твоите следи
и тишина е там — печална и голяма…
Но там — и спомена от болката го няма.
Понякога — внезапно прозвънти в нощта
пукнатина през корпуса на моите неща
и в блясъка й ти — момиче — майко моя…
Върху ти — сянката от пламъка на Троя.
И майка ти (Хекуба лозенградска) с боси —
по-голи от сълза нозе към мен те носи.
Вината ми пред вас? С какво да я измеря?
Сълза — студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя — смъртно моя чужда болко.)
Или във скока ми над думите? Къде?
Коя от тях ще ме спаси — и предаде?
Не зная! Но във всички ти по име,
презиме и фамилия — търси ме!
Изгубя ли — или любовно подаря
от теб — о, моя Свобода, една искра —
най-малката — срещу ми всяко огледало
внезапно да изхвърли бившото ми тяло…
И Ти, о, Господи — където и да си
за ужасените вдигни ме ти коси,
хвърли ме в орбита, изваяна от сяра,
пред кулата бургаска — там на тротоара,
и гларуса — акула твоя да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни.
Да спра — но как? Когато автора е Тя!
Аз всички календари ще й посветя.
И всички часове — секунда по секунда.
Тя — на сезоните ми баграта и грунда.
Без златните протези на една лъжа.
Това призвание — да ви принадлежа
е Тя… И аз съм от усмивката до стона
във вас, частица от душата й, синхрона…
В часът, когато Свободата се възправя.
Тя може би не е с криле-но окрилява!