Повечето „умиращи” за земята хора оставят след себе си пребогато „наследство”. –
За духовното око твоята „душа” е като сияен, жив „облак”, образуван от безброй искрящи „центрове”: – твоите душевни сили, и този лъчезарен облак е в процес на непрестанно изменение, докато трае земният ти живот...
Но не голямото изобилие от душевни сили прави „богата” твоята душа, а обединението на действуващите у теб душевни сили в твоето „Аз”, в твоята сътворена от Духа воля.
Ти ще запазиш като свое трайно притежание само ония душевни сили, които си обединил в себе си, когато дойде часът ти на раздяла с този земен живот...
Не си ли се съединил тук на земята със своя Бог, то и след смъртта на земното си тяло ти няма още да бъдеш съединен с него!
Ти що живееш тога на като „Аз” във вездесъщия Дух, и своята субстащиална духовна форма, и тази форма, както и твоята способност да се изявяваш чрез нея, ще зависи от ония духовни ценности, които си си извоювал по време на живота в земно тяло...
Под високо ръководство ти ще продължиш да вървиш по своя „път”, докато един ден за твоя Бог стане възможно да се изяви у тебе.
Но тогава времето до това съединение ще ти се стори като „вечност”, защото и в духовното, освободено от земно тяло битие съществува чувство, съответствуващо на тукашното усещане за пространство и време...
Само че тогава ти няма да имаш вече власт да изменяш по своя воля останалото ти богатство от душевни сили, в което единствено можеш да се изживяваш духовно чрез присъщите му възможности за изява...
Ще трябва да се задоволиш навеки с душевните сили, които си съумял да обединиш по време на земния си живот...
Никога обаче едно човешко „Аз”, колкото бедно на душевни сили да е влязло то в живота на „Духа”, за да извърви докрай в него своя „път” към Бога, няма да изпита ни най-малък „копнеж” да се върне отново в земния си телесен живот, – независимо какво е било принудено да остави в него...
И все пак такова видоизменено завръщане съществува, – но само в три особени случая:
За онези, които трябва да го изтърпят като последица на лошите си постъпки в земно тяло...
За такива, които са отнели на земното си тяло възможността да продължи да живее и да се изживява; понеже погрешно са мислили, че чрез смъртта ще могат да се избавят от сторилите им се непоносими мъки и неволи...
И най-после за такива, чийто земен живот е бил твърде кратък, за да могат да обединят във волята си каквито и да е душевни сили, така че биха останали неспособни да постигнат духовно преживяване, ако не им беше повторно предоставена възможността да придобият душевни сили, каквато единствено земният живот предлага...
Същата причина е меродавна и за първите две категории, където става въпрос или за едно „Аз”, което макар и живяло достатъчно в земно тяло, не е успяло да обедини в себе си никакви душевни сили, тъй като животинското в неговия земен носител е задушило волята за това, – или пък за „Аз”, което се е лишило от всички обединени вече с него душевни сили в момента, когато е станало жертва на натрапчивата мисъл, че трябва да унищожи земното си тяло като временно предоставен му орган на самоизява...
На хората, за които пиша тези напътствия, им стига сега да знаят, че само по собствена вина може да им се наложи втори път да изтърпят неволите на живота в животинското, изложено на всички материално-физически въздействия земно тяло...
А това, че човешките духове, по неумолими физически закони преждевременно лишени от своя земен орган на самоизява, могат втори път, а ако и това поради действието на физическите закони се окаже напразно, дори много пъти – да го получат отново, което се отнася и до първите две категории, – всеки, който започва вече да се досеща какво означава земният живот за „завръщането” на „падналия” някога човешки дух, ще го почувствува с дълбока благодарност в сърцето си само като необходимо следствие на Любовта, обхващаща всичко духовно дори когато то е ниско паднало...