Означава ли това, че периодът на Ню Уейв от 1966–1973 г. беше едно ексцентрично и незначително отклонение в историята на научната фантастика?
Не. Ексцентрично може би, но не и незначително. Онези години бяха време на разюздани крайности в научната фантастика, както и в европейската и американска цивилизация като цяло, и като повечето литературни революции, Новата вълна произведе наред с малкото истинска класика много отвратителни нелепици. В реакцията си срещу баналността на старите белетристични модели писателите от Новата вълна понякога ужасно прекаляваха в своеволните си капризи и самоугаждане: някои от тях дори са готови да го признаят днес. Но едва ли може да се каже, че всичко беше напразно.
Дълготрайният ефект от шеметния период на Ню Уейв бе в неохотното приемане на факта, че научната фантастика би могла и би трябвало да е нещо повече от праволинейно подредения пълп-наратив, включващ конфликт между бегло характеризирани стереотипни фигури, който неизбежно води до победата на доброто над злото. За първи път в научната фантастика стана допустимо да се пишат сложни наративи за сложни хора, въвлечени в сложни умозрителни ситуации. На пълнотата на характерите, емоционалната дълбочина и богатството на прозата вече престана да се гледа като на нещо, което един писател трябва да отбягва, какъвто бе в общи линии случаят с научната фантастика през доминираната от списанията ера от първата половина на двадесети век.
Самият аз се оказах заразен от възбудата на Новата вълна, въпреки че никога не съм се смятал за последовател на каквото и да било революционно движение. Но кариерата ми ме отнесе в траекторията на Ню Уейв от ранната ми праволинейна проза за списания до такива необичайни творби от 60-те, като романите „Тръни“ и „Син човешки“, и купищата експериментални разкази.
„Книгата на черепите“, която написах в края на 1970 и началото на 1971, бе продукт на втората половина от периода Ню Уейв. Белег за собственото ми двойствено, консервативно донякъде място в научната фантастика бе това, че макар да нямах никакви колебания в писането на една толкова необичайна по форма и тон (за научна фантастика) книга като „Книгата на черепите“, все пак изпитвах някакво смътно съмнение, вкоренен в НФ на пълп списанията от 40-те и 50-те, доколко книгата, която пиша, изобщо представлява научна фантастика.
Дефинирането на научната фантастика е рискована работа, меко казано. Мисля, че знам какво е тя, но и като писател, и като редактор, понякога съм нарушавал дефиницията си. Въпросът е, както е казал писателят и критик Деймън Найт, какво точно сочим, когато посочим нещо и го наречем „научна фантастика“? Мога да я определя посредством детайлите: разказ за роботи е научна фантастика, разказ за междупланетно пътешествие е научна фантастика, разказ за машина на времето е научна фантастика и пр. и пр., като трупам множество специфични случаи с надеждата, че ще се обединят в едно голямо обобщение. Но това не е много добър начин да се определи нещо. („Този дъб е дърво, този явор е дърво, но тази гигантска папрат дърво ли е? Този осемнадесетметров кактус дърво ли е?“) Къде точно е дървесното на дъбовете и яворите и в какво отношение папратта и огромният кактус споделят това качество, и в какво отношение не го споделят?
Мога също да определя научната фантастика, както често е правено, като проза за взаимодействието между човешки същества и технология. Това ще покрие ужасно много територия, но изглежда, изключва такива книги като собствената ми „Да умираш отвътре“ (която е за телепатията) и „Отворете място! Отворете място!“ на Хари Харисън (която е за демографията). Мога, и понякога го правя, да се спра на възгледа, че научната фантастика се дефинира от определена странност, от елемент на нереалност, на фантастичност; но вие разбирате колко безполезна е тази дефиниция, след като квалифицира „Алиса в страната на чудесата“ като научна фантастика, точно както дефиницията „хора и технология“ квалифицира „Ароусмит“ като такава. Не мисля, че „Алиса в страната на чудесата“ е научна фантастика, и не бих причислил и „Ароусмит“ на Синклер Луис към жанра. Но „Книгата на черепите“…
Тук имаме роман, чието действие се развива в началото на 70-те в Съединените щати, напълно съвременна обстановка, тъй като точно тогава го писах. Разказващите (те са четирима и се опитах всеки да говори с индивидуална интонация и стил, а какво мъчително упражнение се оказа това!) са американски младежи, тръгнали на великденска ваканция. Абсолютно нищо научнофантастично в това. Но нищо фантастично няма и през първия час на „Кинг Конг“, а „Кинг Конг“ определено се превръща в научна фантастика, след като динозаврите се появят на екрана. Накрая четирите момчета от „Книгата на черепите“ пристигат в Аризона, закъдето са тръгнали в търсене на вечен живот. И тъй като придобиването на безсмъртие е една от класическите теми в научната фантастика, а аз съм заявил още в самото начало на книгата, че те търсят точно това, може би този факт сам по себе си е достатъчен, та книгата да се квалифицира като научна фантастика. Разбира се, търсенето на безсмъртие е научнофантастично до самата си сърцевина, все едно дали героите наистина го намират, или не.