Тимъти не посети майка си, докато бяхме в Чикаго. Отседнахме недалече от нея, в мотел край езерото срещу Грант Парк (Тимъти плати стаята с кредитна карта естествено), но дори не й звънна по телефона. Топлите силни връзки на гоише семейния живот, мда, как не. (Звъннеш ли, и битката започва, тъй че защо ти е?) Вместо това ни взе на нощен тур из града. Държеше се отчасти все едно е едноличният му собственик и отчасти като гид в автобусен тур. Ето ги двойните кули на Марайна Сити, погледнете отсам Джон Хенкок Билдинг, това там е Институтът на изкуствата, онова е прословутият търговски район на Мичиган Авеню. Всъщност бях впечатлен. Аз, който никога в живота си не бях стъпвал на запад от Парсипъни, Ню Джързи, но пък имах ясна и жива представа за вероятния характер на ядрото на Америка. Бях очаквал Чикаго да се окаже мръсен и претъпкан, върхът на сивотата на Средния запад, с тухлените сгради от деветнайсети век, високи по седем етажа, и население, съставено изцяло от полски, унгарски и ирландски работници с гащеризони. А се оказа град с широки авенюта и бляскави небостъргачи. Архитектурата беше зашеметяваща. В Ню Йорк няма нищо, което да се сравни с нея. Задържахме се близо до езерото, разбира се. Иди само пет карета навътре и ще видиш сивотата, която толкова искаш, гарантира ми Нед. Тясната ивица на Чикаго, която виждахме, беше приказната земя. Тимъти ни заведе на вечеря във френски ресторант, любимия му, срещу някакъв любопитен старинен монумент, известен като Водната кула. Поредното напомняне за истината на максимата на Фицджералд за много богатите: те са различни от теб и мен. Разбирам от френски ресторанти колкото вие разбирате от тибетски или марсиански. Родителите ми никога не са ме водили в „Льо Павийон“ или „Шамборд“ за празници; „Брас Рейл“ го получих за завършването на гимназията, „Шрафт“ — в деня, в който спечелих стипендията си, вечеря за трима, някъде под дванайсет долара, и се смятах за голям късметлия при това. В редките случаи, когато водя момиче на вечеря, кухнята по неизбежност не е нещо по-горе от пица или досадното „кунг-по-чи“. Менюто в заведението на Тимъти, екстравагантност, изписана със златни букви върху листове пергамент по-големи от страниците на „Таймс“, беше за мен мистерия. Но ето ти го Тимъти, моя състудент, моя съквартирант, пробиваше си с лекота пътя през тайнствата му, предлагаше ни да опитаме „quenelles aux huitres“, „crepes farcies et roulees“, „escalopes de veau a l estragon“, „tournedos sautes chasseur“ „homard a 1 americaine“. Оливър естествено беше сащисан колкото мен, но за моя изненада Нед, с неговото потекло от долната средна класа, не по-различно от моето, се оказа вещ и задълбочено обсъждаше с Тимъти относителните достойнства на „gratin de ris de veau“, „rognons de veau a la bordelaise“, „caneton aux cerises“, „supremes de volaille aux champignons“. (Лятото, когато бил на шестнайсет, обясни ни той след това, служил като катамит на някакъв изтъкнат чревоугодник в Саутхамптън.) За мен беше абсолютно невъзможно да се справя с менюто и Нед ми избра вечеря, а Тимъти направи същото за Оливър. Помня някакви стриди, супа от костенурка, бяло вино, следвано от червено, някакво великолепно агнешко, картофи, които общо взето бяха като направени от въздух, броколи в гъст жълтеникав сос. Чашки коняк за всеки накрая. Легиони келнери пърхаха над нас, толкова грижливи, че все едно бяхме четирима излезли на гуляй банкери, а не четири опърпани колежански хлапета. Зърнах за миг сметката и се шашнах: $112, без бакшиша! Тимъти извади с пищен жест кредитната си карта. Беше ми зле, чувствах се замаян и претъпкан. Струваше ми се, че всеки момент ще повърна — там, между кристалните канделабри, червения плюшен тапет и елегантните ленени покривки. Спазъмът премина, без да се изложа, и щом излязох навън, ми стана по-добре, макар че все още ми се гадеше. Отбелязах си наум да изкарам четиридесет-петдесет години от безсмъртието си в сериозно изучаване на кулинарното изкуство. Тимъти говореше да забием още напред за някакви шик кафенета по на север, но ние бяхме уморени и гласувахме против. Обратно към хотела, дълго вървене, може би час в режещия студ.