— По навик. От страх. Поради социална необходимост. Отварят ли душите си за Бога? Ти кога за последен път отвори душата си за Бога, Тимъти? Оливър? Нед? Аз самият — кога? Кога сме помислили дори да направим нещо такова? Звучи абсурдно. Бог е толкова зацапан от евангелисти, библейски археолози, теолози и лъжевярващи, че нищо чудно, че е мъртъв. Самоубийство. Но докъде ни води това? Всички ли ще се правим на учени и ще обясняваме всичко с неутрони, протони и ДНК? Къде е мистерията? Къде е дълбочината? Ние трябва да го направим всичко сами — натърти Ели. — В модерния живот липсва мистерията. Добре, тогава задачата на интелигентния човек става да създаде атмосфера, в която преклонението пред невероятното е възможно. Затвореният ум е мъртъв ум. — Вече все едно пророкуваше. Треската го обземаше. Били Греъм от „Стоунд Ейдж“15. — През последните осем или десет години всички се мъчим да се докопаме до някакъв приемлив синтез, някакъв структурен корелатив, който да съхрани света ни в цялост сред целия хаос. Тревата, прашецът, комуните, рокът, цялата трансценденталност, астрологията, макробиотиката, дзен — в процес на търсене сме, нали, все търсим? И понякога намираме. Не често. Търсим по много тъпи места, защото общо взето сме предимно тъпи, дори най-добрите от нас, и също така защото не можем да знаем отговорите, преди да сме оформили повечето въпроси. Гоним летящи чинии. Навличаме водолазните костюми и търсим Атлантида. Нагазваме в митология, фантазия, параноя, Средната земя, чудеса, хиляди видове ирационалност. Всичко, което те отхвърлят, при нас минава, често не за друго, а тъкмо защото го отхвърлят. Бягството от разума. Не го защитавам изцяло. Просто казвам, че е необходимо, това е стадий, през който всички трябва да преминем, през огъня, през закаляването. Разумът не се оказа достатъчен. Западният човек избяга от суеверното невежество, за да се озове в математическата пустош: сега сме длъжни да продължим, понякога по задънени улици и измамни пътеки, докато не се научим отново да приемаме вселената в цялото й мистериозно и необяснимо величие, докато не намерим вярното, синтеза, сливането, което ни позволява да живеем така, както трябва да се живее. И тогава ще можем да живеем вечно. Или толкова близо до вечното, че да е все едно.
— И ти, хъм, искаш да повярваме, че Книгата на черепите сочи пътя? — попита Тимъти.
— Тя е възможност. Дава ни краен шанс да пристъпим в безкрайното. Нима не е достатъчно? Не си ли струва да се опита? Докъде ни доведе това подсмихване? Докъде ни доведе съмнението? Докъде ни доведе скептицизмът? Не можем ли да опитаме? Не можем ли да погледнем? — Ели отново беше намерил вярата си. Викаше, потеше се, застанал съвсем гол насред стаята, махаше с ръце. Цялото му тяло гореше. Всъщност беше красив точно в този момент. Ели красив!?!
Казах:
— Аз съм изцяло за това, обаче в същото време не приемам и ей толкова от него. Схващате ли? Изравям диалектиката на мита. Неговата неправдоподобност се сблъсква със скептицизма и ме тласка напред. За мен горивото са напреженията и противоречията.
Тимъти, адвокатът на дявола, клати глава — тежкарски жест: едрата му бича фигура се полюшва като бавно махало.
— О, хайде! В какво всъщност вярваш? Черепите, да или не, спасение или боклук, факт или фантазия. Кое?
— И двете.
— И двете? Не можеш да имаш и двете.
— Да, мога! — извиках. — Двете! Двете! Да и не! Можеш ли да влезеш там, където живея аз, Тимъти? Където напрежението е най-голямо, където „да“ е плътно притиснато срещу „не“. Където едновременно отхвърляш съществуването на необяснимото и приемаш съществуването на необяснимото. Вечен живот! Това е боклук, нали, миризливата купчина пожелателно мислене, старата нелепа помия, нали? И в същото време е истинско. Можем да живеем хиляда години, ако поискаме. Но е невъзможно. Аз потвърждавам. Аз отричам. Ръкопляскам. Надсмивам се.
— Не виждам никаква логика — изръмжа Тимъти.
— Твърде много логика търсиш. Срал съм на логиката ти! Ели е прав — трябва ни мистерия, трябва ни нелогичното, трябва ни неизвестното, трябва ни невъзможното. Цяло поколение се е учило да вярва в невероятното, Тимъти. И ето те теб тука, стоиш ми с късата си подстрижка и ми казваш, че нямало логика.
Тимъти сви рамене.
— Добре. Какво искате от мен? Тъпото биче.
— Това е позата ти — каза Ели. — Персоната ти, външната ти маска. Едро тъпо биче. Това те предпазва, изолира те. Спестява ти необходимостта да се посветиш на каквото и да било, емоционално, политически, идеологически, метафизически. Казваш, че не разбираш, свиваш рамене, отстъпваш и се смееш. Наистина ли искаш да си зомби, Тимъти? Защо държиш да се изключиш?
15
Били Греъм, изв. американски проповедник евангелист; „Stoned Age“ нашумял амер. филм по роман от 70-г. на XX в. — Б. пр.