— За него е неизбежно, Ели. Възпитан е да бъде джентълмен. Изолиран е по дефиниция.
— Я се еби — изръмжа Тимъти най-джентълменски. — Какво знаете вие, и двамата? И какво изобщо правя тук? Завлечен през половината Западно полукълбо от едно еврейче и един обратен, и за какво? Да видя колко е вярна една хилядагодишна приказка!
Отвърнах с лек реверанс.
— Страхотно, Тимъти! Чертата на истинския джентълмен: никога не обижда неволно.
— Ти попита — каза Ели. — Тъй че ти отговори. Какво наистина правиш тук?
— И не обвинявай мен, че съм те довлякъл тук — добавих. — Това пътуване е на Ели. Аз съм скептичен колкото теб, може би и повече.
Тимъти изсумтя. Мисля, че се почувства в малцинство. Отвърна много спокойно:
— Дойдох само за разходката.
— За разходката? За разходката!? — викна Ели.
— Вие ме помолихте да дойда. Майната му, казахте, че ви трябват четирима пича, а нищо по-добро нямах за Великден. Моите хора. Приятелчетата. Казах, че съм навит. Моята кола, моите пари. Мога да играя с вързана уста. Маргото е хлътнала в астрологията, нали знаете, Везните това, Рибите онова, Марс пресичал десетия соларен дом, Сатурн бил в зенита, и не иска да се чука, без първо да е проверила как са звездите, което понякога е доста досадно. И какво, подигравам ли й се? Смея ли й се като баща й?
— Само вътрешно — каза Ели.
— Това си е моя работа. Приемам каквото мога да приема и останалото не ми трябва. Но съм добросърдечен. Търпя й суеверията. И вашите ги търпя, Ели. Още една черта на джентълмена, Нед: той е любезен и толерантен, не убеждава във вярата си, никога не натрапва своето в ущърб на чуждото.
— Не бива и да го прави.
— Не бива, да. Все едно: тук съм, нали? Плащам за тази стая, нали? Сътруднича 400 процента. Трябва ли да съм и искреният вярващ така? Длъжен ли съм да приема религията ви?
— Какво ще правиш, когато наистина стигнем в Къщата на черепите и Пазителите ни предложат Изпитанието? — попита Ели. — И тогава ли ще си скептичен? Навикът ти да не вярваш няма ли толкова да те затрудни, че да не можеш да се отдадеш?
— Това ще го преценя, когато имам нещо, на което да базирам преценката си — отвърна бавно Тимъти. Изведнъж се обърна към Оливър: — Много мълчиш, чистокръвен американецо.
— Какво искаш да кажа? — попита Оливър. Дългото му стройно тяло, изпънато пред телевизора. Всеки мускул плътно очертан под кожата: ходещ учебник по анатомия. Дългият му розов атрибут, провиснал от златист храсталак, ми внушава нечестиви помисли. Retro me, Sathanas. Натам е Гомора, ако не Содом.
— Имаш ли нещо, с което да допринесеш за дискусията?
— Ами всъщност не внимавах много.
— Говорехме за това пътуване. За Книгата на черепите и за степента на вярата, която имаме в нея — поясни Тимъти.
— Разбирам.
— Ще бъдете ли така добър да изповядате вярата си, доктор Маршал?
Оливър изглеждаше все едно, че е отпрашил към друга галактика. Каза:
— Оправдавам Ели.
— Вярваш в Черепите значи?
— Вярвам.
— Въпреки че знаеш, че всичко това е абсурд?
— Да — каза Оливър. — Въпреки че е абсурд.
— Това е и позицията на Тертулиан — подхвърли Ели. — Credo quia absurdum est. Вярвам, защото е абсурдно. Различен контекст на вяра, разбира се, но психологията е същата.
— Да, да, точно моята позиция! — казах. — Вярвам, защото е абсурдно. Малкият Тертулиан. Казал е точно каквото чувствам. Точно моята позиция.
— Не моята — каза Оливър.
— Не е ли? — учуди се Ели.
— Не. Аз вярвам въпреки абсурдността.
— Защо? — попита Ели.
— Защо, Оливър? — повторих и аз след малко. — Знаеш, че е нелепо, и все пак вярваш. Защо?
— Защото съм длъжен — каза той. — Защото е единствената ми надежда.
Гледаше ме в упор. Очите му таяха някаква опустошеност, все едно се е взирал с тях право в лицето на Смъртта и се е измъкнал от това още жив, но с избор всякакъв — отвят, възможност всякаква — пометена. Сякаш беше чул музиката на траурния марш на ръба на вселената. Тези ледени очи ме сразиха. Тези едва изтръгнати думи ме пронизаха. Вярвам, каза. Въпреки абсурдността. Защото съм длъжен. Защото е единствената ми надежда. Послание от друга планета. Усетих леденото присъствие на Смъртта тук, в стаята с нас, усетих я как безшумно забърсва розовите ни хлапашки лица.
14. ТИМЪТИ