И все пак, все пак си мисля, че това е същината на проблема: — книгата не звучи като научна фантастика, поне като научна фантастика от вида, който съм свикнал да чета вече от над 50 години. Къде е простичката, функционална проза от страхотното старо списание на Джон Кембъл „Astounding Science Fiction“, в което се родиха толкова много научнофантастични класики? Тези момчешки приказки за дрога и „Сарджънт Пепър“, за Джойс и Киркегор, за секса, нормален, както и хомосексуален, за нравите в кънтри клубове и шумни барове, за всевъзможни още неща, които така и нямаше да влязат в „Astounding“. Къде е мършавият сивоок Кимбъл Кинисън, къде е Джилбърт Госейн и множественият ум? Къде е капитан Кърк? Люк Скайуокър? Нещата в книгата звучат ужасно много като в мейнстрийма на белетристиката, нали? Никакви космически кораби, никакви роботи, никакви машини на времето, никакви галактически империи, нищо от познатата ни НФ среда, и помен няма от тъканта на разказите, които пълнеха любимите евтини списания — а тъкмо те преди всичко ни зарибиха към научната фантастика преди толкова време.
И все пак безсмъртието — това все пак е научнофантастична тема!
Реално ли е обаче това безсмъртие, за което пиша? Каква е истинската история на монасите от пустинята на Аризона? Дали наистина са оцелели от времената на пещерите Ласко, от ерата на изгубената Атлантида? Ако са, то книгата трябва да е научна фантастика по всякое определение, без оглед на тъканта и средата: роман, в който щъкат 25 000 годишни мъже, трябва да е научна фантастика, нали? Освен, разбира се, ако тези 25 000 годишни мъже не са никакви 25 000 годишни мъже, а просто сбирщина сектанти, пробутващи някаква шарлатания, а тази възможност определено съществува в книгата. Тогава научна фантастика ли е, или не?
Не знам. Всичко зависи от това дали вие, като Ели, Нед, Оливър и Тим, можете да приемете разказа на братята и да приемете цената. Ако смятате, че са наистина безсмъртни, то книгата е наистина научна фантастика. Ако смятате, че всичко е само някакъв налудничав култ, какво пък, книгата се оказва нещо като мрачна социална сатира, предполагам, с научнофантастични оттенъци. Просто не знам. Не бях там. Питайте Ели. Питайте Тим. Или решете сами.
„Книгата на черепите“, във всеки случай, бе написана в едно особено чудновато време в живота на Америка и до голяма степен е книга, чиито корени са в тази чудатост. Освен това е логичен представител на новия вид научна фантастика, която се разви по онова време. Романът, който написах точно преди нея, „Второто пътуване“, беше определено научна фантастика, но с нахъсан и ругателен тон, присъщ по-скоро за съвременната не-научнофантастична белетристика. Романът, който написах точно след нея, „Да умираш отвътре“, е за един телепат и поради това се квалифицира като НФ, но стилът му го превръща донякъде в граничен случай. И в трите книги се долавя известно усещане за съвремие, известен мейнстрийм подход, който отсъства в други мои романи от този период, неизменно научнофантастични и ни най-малко маргинални, като „Стъклената кула“ и „Светът вътре“.
„Книгата на черепите“ беше публикувана през лятото на 1972 г. от старото високопочитаемо мейнстрийм издателство „Charles Scribner’s Sons“, издатели на Хемингуей, Фицджералд и Томас Улф, и бе приета с известно объркване и от критиците извън сферата на НФ, които смятаха, че е научна фантастика, и от критиците в научната фантастика, които смятаха, че е мейнстрийм. Дори фантастът Джеймс Блиш, един от най-проницателните критици, бе озадачен от нея, когато я представи в прегледа си За едно от списанията за НФ, решил най-сетне, „условно“, че се квалифицира като фантазия заради темата „търсене на безсмъртие“. Той поне я хареса. („Моля ви, купете я и я четете многократно. Сигурен съм, че ще я намерите за важна, заслужаваща и твърде вероятно — по-хармонична, отколкото аз съм в състояние да я възприема. За едно обаче съм съвсем убеден: тя е толкова ненатрапчиво, толкова безупречно написана, че с цялата си обърканост опасно се доближава до най-поетичния съвременен научнофантастичен роман, който съм чел“.) Зарадвах се, разбира се, на такава похвала от писател, когото толкова уважавах. След повече от тридесет години това е оценката, която ценя най-високо. Но дори Блиш се затрудняваше къде точно в жанра да постави книгата.