Сигурно съм карал вече шестстотин километра, а още няма и обед. Пътищата тук са страхотни — широки, прави, пусти. Амарило е пред нас. А след това Албъкърки. И след него Финикс. А след това, най-сетне, ще започнем да откриваме много неща.
16. ЕЛИ
Колко странно изглежда тук светът. Тексас; Ню Мексико. Лунен пейзаж. Защо изобщо някой ще реши да се засели в такъв край? Кафяви плата, никаква трева, само криви трънливи дебели сиво-зелени растения. Голи лилави планини, назъбени, остри, обрамчили суровия синкав хоризонт като проядени зъби. Мислех, че планините на запад са по-големи. Тимъти, който е бил навсякъде, казва, че наистина големите планини били в Колорадо, Юта, Калифорния; това тук били само хълмчета, по хиляда и петстотин — две хиляди метра. Слисах се. Най-голямата планина на изток от Мисисипи е Маунт Мичъл, Северна Каролина, някъде към 2300 метра. Загубих един бас за това, когато бях на десет, и така и не го забравих. Най-голямата планина, която изобщо бях виждал преди това пътуване, беше Маунт Уошингтън, 2200 метра, в Ню Хампшир, там ме заведоха родителите ми единствената година, когато не ходихме в Кетскилс. (Залагах на Маунт Уошингтън. Бях сгрешил.) А тук навсякъде планини колкото онези, а пък били само хълмчета. Вероятно дори си нямат имена. Маунт Уошингтън надвисваше в небето като гигантско дърво, готово всеки миг да рухне и да ме смаже. Разбира се, гледката тук е по-просторна; дори една планина изглежда нищожна в безкрайната перспектива.
Въздухът е свеж и студен. Небето е невероятно синьо и ясно. Това е апокалиптична страна: непрекъснато очаквам да проехти тръба и да отекне от „хълмчетата“. Глас чуден като от тръба отекна, от могили гробни прокънтя, всичко пред престола доведе. И смъртта сразена ще бъде. Минаваме по петдесет-шейсет километра между нищожни градчета, виждаме само зайци, сърни и лалугери. Самите градчета изглеждат нови: бензиностанции, мотели, малки квадратни алуминиеви къщи, все едно могат да се прикачат към автомобил и да се откарат на друго място. (Вероятно наистина могат.) От друга страна, подминали сме две пуеблос на по седемстотин години, и ще има още. Идеята, че индианците наистина съществуват, поразява манхатънизирания ми ум. Индианци имаше в изобилие във филмите, които гледах години наред всеки съботен следобед на Седемдесет и трета улица и на Бродуей, но никога не се връзвах, знаех с хладнокръвната си момчешка мъдрост, че са пуерториканци или примерно мексиканци, накичени с пъстри пера. Истинските индианци бяха нещо от деветнайсети век, бяха измрели отдавна, никой не беше останал, освен на монетата от 5 цента с бизона от другата страна, а кога за последно видях такава? (Кога за последно си видял бизон?) Индианците бяха архаизъм, индианците бяха изчезнал вид, индианците за мен стояха в един клас с мастодонта, тиранозавъра, шумерите, картагенците. Но не. Ето ме тук, в Дивия запад, за първи път в живота ми, и мъжът с плоското лице и с кафеникавата кожа, който ни продаде бира в бакалницата, беше индианец, и шишкото, който ни напълни резервоара, беше индианец, а колибите от кал там, от другата страна на Рио Гранде, се обитаваха от индианци, въпреки че виждах гора от телевизионни антени над покривите на селището. Виж индианците, Дик! Виж гигантските кактуси! Гледай, Джейн, гледай, индианец кара фолксваген! Гледай как Нед отряза индианеца! Чуй как индианецът набива клаксона си!
Мисля, че ангажираността ни към това приключение се усили, откакто стигнахме границата на пустинята. За мен определено е така. Онзи ужасен ден на съмнение, докато прекосявахме Мисури, вече ми изглежда толкова далече назад във времето, колкото динозавъра. Вече знам (Откъде го знам? Как мога да съм сигурен?), че това, което прочетох в Книгата на черепите, е реално и че това, за което сме дошли в пущинаците на Аризона, е реално и че ако сме настойчиви, ще получим това, което търсим. Оливър също го знае. През тези последни няколко дни у него проличава някаква странна напрегнатост. О, тя винаги си е съществувала, склонността му към мономания, но досега успяваше да я прикрива доста по-добре. Сега обаче, както седи зад волана по десет-дванайсет часа на ден и се налага буквално да го принуждаваме да спре, дава общо взето ясно да се разбере, че за него нищо не е по-спешно от това да стигнем до целта си и да се подложи на изпитанията на Пазителите на черепите. Дори двамата ни неверници прихващат вярата. Нед се люшка между абсолютното приемане и абсолютното отхвърляне, както винаги, и често поддържа и двете позиции едновременно. Подиграва ни се, нервира ни и в същото време оглежда картите и брои километрите, обзет от нетърпение. Нед е единственият, когото познавам, способен да присъства на църковна литургия сутринта и на черна литургия в полунощ, и през цялото време да не изпита никакво чувство за несъответствие, да се посвети еднакво предано и на двата ритуала. Тимъти все още си остава надменният безбожник. Обяснява, че просто е приел да угоди на шантавите си съквартиранти с това поклонничество… но колко ли от това е само фасада, външен показ на подобаващо аристократично хладнокръвие? Съвсем не малко, подозирам. Тимъти има по-малка причина от нас, останалите, да жадува за метафизично удължаване на живота, защото битието му в сегашния си вид предлага безкрайност от възможности при тези финансови ресурси. Но парите не са всичко и не можеш да направиш кой знае какво за стандартните седемдесет, дори да си наследил Форт Нокс. Изкусен е от визията за Къщата на черепите, убеден съм. Изкусен е.