Неприятност с Оливър днес следобед. Карах аз, хвърчахме някъде между Белън и Сокорро, чувствах се дързък и безразсъден, веднъж поне господарят на колата, а не просто натикан зад волана. Половин миля напред забелязах човек, крачеше бавно край пътя, явно стопаджия. Забавих инстинктивно. Стопаджия, ясно, и нещо повече, хипи, автентичният артикул от 1967-а: дългата мръсна коса, елечето от овча кожа на голо, кръпката със знамето на задника на протритите дънки, раницата, бос. Предположих, че се е запътил към някоя от комуните из пустинята, да си се тътри сам от никъде за никъде. Е, в известен смисъл ние също се бяхме запътили към „комуна“ и си помислих, че можем да го вземем. Задминах го и ударих рязко спирачката. Той вдигна очи, за миг мярнах може би проблясък на параноя, гледал беше сигурно сто пъти „Волният ездач“ и очакваше хубав „америкън гънфайър“, но страхът му изчезна, щом видя, че сме хлапета. Ухили се без няколкото си окапали зъба и само дето не чух как ломоти в смисъл, такова, леле, страхотно, че ме взимаш, мой човек, в смисъл, нали, тука никак не върви, мой човек… И тогава Оливър каза само:
— Не.
— Не?
— Газ.
— Имаме място.
— Не искам да губим време.
— Боже мой, Оливър, тоя тип е безвреден! И тук сигурно минава не повече от кола на час. Ако беше в неговото положение…
— Откъде знаеш, че е безвреден? — попита Оливър. Хипито вече беше на трийсетина метра зад нас. — Може да е от хората на Чарлз Менсън — продължи тихо Оливър. — Може би номерът му е да корми индианците, които се държат с хипита прекалено сантиментално.
— Охо! И докъде още можеш да стигнеш с параноята, Оливър?
— Газ, казах — повтори той със заплашителния си глас на човека от прерията, с гласа тип „торнадото иде“, с гласа „до довечера да те няма в този град, негро“. — Не ми харесва. И вони. Надушвам го чак оттук. Не го искам в колата.
— Аз карам сега — отвърнах. — Аз решавам дали…
— Потегляй! — каза Тимъти.
— И ти ли?
— Оливър не го иска, Нед. Няма да му го натрапиш въпреки желанията му, нали?
— Боже, Тимъти…
— Освен това колата е моя и аз също не го искам. Дай газ, Нед.
Отзад се чу гласът на Ели, тих и смутен:
— Чакайте малко. Мисля, че тук имаме морален проблем. Ако Нед иска…
— Ще караш ли? — попита Оливър. Имах чувството, че ще изкрещи. А той никога не крещеше. Погледнах го в огледалото. Лицето му беше червено и запотено, една вена ужасяващо изпъкваше на челото му. Налудничаво, психотично лице. Не можех да рискувам да стигнем до бой заради някакво хипи стопаджия. Поклатих тъжно глава и точно когато хипито посегна да отвори задната врата, откъм страната на Оливър, изгърмяхме напред с рев и го оставихме сам и слисан сред облака изхвърлени от ауспуха газове. Прави му чест, не ни размаха юмрук, нито се изплю подир нас, само раменете му се смъкнаха — и си продължи да върви. Може би всъщност беше очаквал минавка. След като престанах да го виждам, погледнах отново Оливър. Лицето му отново беше спокойно. Вената беше спаднала, червенината се бе отцедила. Но в него все още имаше някаква странна, смразяваща напрегнатост. Сурово присвити очи, стиснати зъби. Чак след трийсетина километра, когато напрежението поспадна, попитах:
— Защо го направи, Оливър?
— Кое?
— Защо ме накара да прецакам хипито?
— Искам да стигна там, където отивам. Мен видял ли си ме да взимам стопаджии досега? Стопаджиите винаги те забъркват в неприятности. Ако не друго, просто те бавят. Щеше да се наложи да го откараш по някой страничен път до комуната, час-два извън графика.
— Едва ли. Освен това каза, че вонял. И че ще извади нож. За какво беше всичко това, Оливър? Не си ли търпял ти самият достатъчно параноични говна заради своята дълга коса?
— Може би не разсъждавах разумно. — И това да го каже Оливър, който никога в живота си не е разсъждавал другояче освен разумно. — Може би толкова бързам да стигнем, че казвам неща, които не мисля сериозно. — И това Оливър, който никога не казваше неща, които да не са грижливо обмислени. — Не знам. Просто ме обзе вътрешното чувство, че не бива да го качваме. — И това Оливър, който се е отказал от „вътрешното чувство“ още когато се е учил да ходи до тоалетната сам. — Съжалявам, че кипнах, Нед.