И след десетина минути мълчание добави:
— Мисля обаче, че трябва да се разберем за едно. Оттук до края на пътуването никакви стопаджии. Окей? Никакви стопаджии.
18. ЕЛИ
С право бяха избрали този жесток и съсухрен терен за място на Къщата на черепите. Древните култове се нуждаят от мистична среда и романтична отдалеченост, ако искат да устоят на резките дисхармонични резонанси на скептичния и материалистичен двадесети век. Пустинята е идеална. Въздухът тук е болезнено син, почвата е тънка обжарена кора върху камениста твърд, растенията и дърветата са криви, бодливи, ексцентрични. В такова място времето е замръзнало. Модерният свят не може да се натрапи, нито да оскверни. Старите богове могат да процъфтяват. Старите песнопения се извисяват към небесата, незаглушени от рева на трафика и грохота на машините. Когато казах това на Нед, той възрази. Пустинята е твърде показна и натрапчива, каза, дори малко банална, подходящото място за такива съхранители на древността като Пазителите на черепите били тъкмо недрата на шумния град, където контрастът между тяхната и нашата структура ще е най-голям. Да речем някоя стара каменна сграда на Източна 63-та, където жреците биха могли с хладна невъзмутимост да извършват ритуалите си в обкръжението на артгалерии и фризьорски салони за пуделчета. Друга възможност, подхвърли, можело да е някоя едноетажна тухлена фабрична постройка в крайградски индустриален район, където да правят климатици и офисно оборудване. Контрастът е всичко, заяви. Несъвместимостта е съществена. Тайната на изкуството е в усета за подходящи съпоставяния, а какво е една религия, ако не категория на изкуството? Но мисля, че Нед просто ме пързаляше, както обикновено. Във всеки случай неговите теории за контраст и съпоставка не ми минават. Тази пустиня, тази суха пустош е съвършеното място за обителта на онези, които не ще познаят смъртта.
Щом се прехвърлихме от Ню Мексико в Аризона, оставихме зад себе си и последните следи от зимата. Към Албъкърки въздухът беше хладен, дори студен, но пък височината там е по-голяма. Теренът започна да се спуска, щом подкарахме към мексиканската граница и обърнахме към Финикс. Температурата се вдигна рязко, от 10 към 20 и дори по-високо. Планините станаха по-ниски и изглеждаха образувани от червеникавокафява почва, стрита на прах и напръскана с лепило. Имах чувството, че в такава скала мога да изровя дълбока дупка дори само с нокът. Крехки, уязвими полегати хълмове, практически голи. Марсиански пейзаж. И растителността тук е различна. Вместо тъмни ивици папрат и чворести ниски пинии вече пътувахме през гори от пръснати нашироко гигантски кактуси, стърчащи фалически от кафявата люспеста пръст. Нед започна да ни предава урок по ботаника. Онези там са сагуарос, с дългите разклонения, по-високи от телефонни стълбове, а тези, храстовидните синьо-зелени и безлисти, с бодливите клони, които все едно че са дошли от някоя друга планета, са пало верде, а пък онези там, топчестите с оплетените на кълба клони, са окотийо. Нед познава добре Югозапада. Чувства се тук съвсем като у дома си, понеже е прекарал известно време в Ню Мексико преди няколко лета. Нед всъщност навсякъде се чувства като у дома си. Обича да говори за международното братство на гейовете. Където и да отиде, е сигурен, че ще си намери подслон и приятелства сред „Своя вид“. Завиждам му понякога. Може би периферните травми от това да си гей в едно общество на „нормални“ си струват, ако знаеш, че има места, където винаги ще те приемат радушно. Ако не за друго, то защото си дете от племето. Моето племе съвсем не е толкова гостоприемно.
Прехвърлихме щатската граница и продължихме на запад към Финикс. Околността за известно време отново стана по-планинска, теренът — не толкова суров. Индианска земя, Пимас. Зърнахме за малко язовира Кулидж: спомени от географията в трети курс. Все още бяхме на около 150 км от Финикс, но започнахме да виждаме билбордове, които ни приканваха, не, заповядваха ни да отседнем в някой крайградски мотел: „Приятна ваканция в Долината на слънцето“. Слънцето вече ни въздействаше, тук, късно следобед, увиснало лениво над предното стъкло, мяташе снопове червенозлатист огън в очите ни. Оливър, който караше като робот, извади лъскави посребрени слънчеви очила и продължи невъзмутимо. Профучахме през някакво градче, наречено Маями. Без плажове, без дами с визон. Въздухът беше пурпурен и розов от изригващите от някакви високи комини пушеци. Миризмата и атмосферата бяха истински Аушвиц. Какво кремираха тук? Малко преди централната част на града видяхме огромна сива грамада с форма на боен кораб — отпадъци от медна руда; купчините шлака бяха хвърляни и трупани години наред. Вдясно от пътя се виждаше гигантски безвкусен мотел, предполагам за удобство на онези, които жадуват за близка гледка на екологичното изнасилване. Това, което кремират тук, е Майчицата Природа. Отвратени продължихме към ненаселена територия. Сагуаро, пало верде, окотийо. Гмурнахме се през дълъг планински тунел. Пуст самотен пейзаж. Дълги сенки. Зной, зной, зной. А след това, изведнъж, пипалата на градски живот, протягащи се от все още далечния Финикс: предградия, търговски центрове, бензиностанции, щандове с индиански сувенири, мотели, неонови светлини, щандове за бърза храна, предлагащи тако, хотдог, пържено пиле, сандвичи с ростбиф. Убедихме някак Оливър да спре и всички си взехме тако под зловещо жълтите улични светлини. И отново напред. Сиви огромни складове със слепи стени от двете страни на пътя. Страна на парите, дом на стичащо се богатство. Бях чужденец в чужда земя, нещастно, объркано, отчуждено юде от Горен Уестсайд, провиращо се през кактуси и палми. Безкрайно далече от дома. През тъпите плоски градчета с лъскави едноетажни банкови сгради от зелено стъкло с психеделични пластмасови табели. Пастелни къщи, розова и зелена мазилка. Земя, която никога не е виждала сняг. Веещи се американски знамена. Обикни или се махай! Точно пред нас Опитна ферма на Университета на Аризона. Далечни планини, посърнали в синия здрач. Ето, че сме на булевард „Апачи“ в град Темпе. Скърцане на колелета, пътят завива. И изведнъж сме в пустинята. Никакви улици, никакви билбордове, нищо. Ничия земя. Тъмни издути очертания вляво — хълмове, планини. Далече някъде напред близват фарове. Още пет минути и пустошта свършва: прехвърлили сме се от Темпе във Финикс и вече сме на улица „Ван Бюрън“. Магазини, къщи, мотели. „Продължавай до центъра“, казва Тимъти. Фамилията му, изглежда, държи главен дял в един от мотелите в централната част на града. Още десет минути през район с антикварни книжарници и евтини мотели и сме в центъра. Сгради на по десет-дванайсет етажа; банки, офис на местния вестник, хотели. Горещината е фантастична, поне трийсет градуса. А е краят на март. Какво ли е тук през август? Ето го нашия мотел. Статуя на камила пред входа, голяма палма, малко претъпкано фоайе. Тимъти ни регистрира. Ще имаме апартамент. Втори етаж, в дъното. Басейн.