— Кой е за плуване? — пита Нед.
— А след това мексиканско ядене — казва Оливър.
Духовете ни кипят. Това е Финикс в края на краищата. Наистина сме тук. Почти сме стигнали целта си. Утре се отправяме на север да търсим убежището на Пазителите на черепите.
Сякаш са минали години, откакто започна всичко това. Подхвърленото мимоходом, небрежно споменаване в неделния вестник. „Манастир“ сред пустинята, недалече от Финикс, където петнайсетина „монаси“ практикуват някакво тяхно си, особено разклонение на т.н. „християнство“. „Дошли са от Мексико преди около двадесет години и се вярва, че са се пренесли в Мексико от Испания някъде по времето на Кортес. Икономически независими, държат се настрана от външния свят и не окуражават посещения, въпреки че са сърдечни и вежливи с всеки, който случайно се натъкне на тяхната изолирана, обкръжена от кактуси обител. Декорът е странен, съчетание от средновековен християнски стил и някакво подобие на ацтекски мотиви. Преобладаващият символ, който придава на манастира суров, дори гротесков вид, е човешкият череп. Черепи се виждат навсякъде, ухилени, строги, в релеф или в триизмерно представяне. Един дълъг фриз с изображения на черепи като че ли е изработен по модел на това, което може да се види в Чичен Ица, Юкатан. Монасите са стройни, стегнати мъже, кожите им са гладки, потъмнели от слънцето и обрулени от вятъра. Много странно, но изглеждат едновременно и стари, и млади. Този, с когото говорих, отказа да се представи по име. Можеше да е на тридесет или на триста години — беше невъзможно да се разбере…“
Чиста случайност бе, че го забелязах, докато преглеждах разсеяно притурката на вестника. Чиста случайност, че фрагментите странни образи — фризът с черепи, старите млади лица — се загнездиха в ума ми. Чиста случайност, че само след няколко дни се натъкнах на ръкописа с Книгата на черепите в университетската библиотека.