Нашата библиотека е истинска гениза19, склад от бракувани и любопитни неща, ръкописи и апокрифи, които никой не си е направил труда да преведе, дешифрира, класифицира или дори да огледа по-подробно. Предполагам, че всеки голям университет има подобен депозиториум, пълен с всевъзможни документи, придобити от завещания или изкопани на експедиции, чакащи (след двайсет години? след петдесет?) учените да ги удостоят с вниманието си. Нашата е по-обилно заредена от повечето, навярно заради трите поколения градящи империя библиотекари, които са събирали алчно, трупали са древните съкровища по-бързо, отколкото би могъл да се справи с тях цял батальон учени. При такава система някои неща неизбежно биват оставяни настрана, биват удавяни в пороя от нови придобивки и рано или късно остават скрити, забравени, осиротели. Така че имаме рафтове, отрупани с шумерски и вавилонски клинописни плочки, повечето извадени по време на прочутите разкопки в Месопотамия през 1902–1905 г. Имаме цели бъчви, пълни с непипани папируси от по-късните династии. Имаме десетки килограми материал от иракски синагоги, не само преписи на Тората, но също така брачни договори, дворцови решения, наемни договори, поезия. Имаме изписани пръчици от тамариск, извадени от пещерите на Тун-хуан, стар, пренебрегнат дар от Аурел Щайн. Имаме сандъци с енорийски регистри от плесенясали хранилища на студени йоркширски замъци. Имаме парчета от кодекси на Колумбово Мексико. Имаме купища пергаменти с химни и меси от манастири от четиринайсети век в. Пиренеите. Като едното нищо библиотеката ни може да съхранява „Розетския камък“, който да отключи тайните на писмеността Мохенджо Даро, може да съхранява учебника на император Клавдий по етруска граматика, може да съдържа некаталогизирани мемоарите на Мойсей или дневника на Йоан Кръстител. Тези открития, ако изобщо бъдат направени, ще се направят от други, ровещи в тъмните прашни складове под главната сграда на библиотеката. Но аз бях този, който откри Книгата на черепите.
Не търсех нея. Изобщо не бях чувал за нея. Изпросих разрешение да вляза в подземните складове, за да потърся едни ръкописи — каталонска мистична поезия, тринайсети век, придобити уж от барселонския търговец на антики Хайме Маура Гудиол през 1893 г. Професор Васкес Оканя, на когото уж сътрудничех при преводите от каталонски, беше чул за съкровището на Маура от своя професор, преди трийсет години, и имаше някакви смътни спомени, че е виждал въпросните ръкописи. След като огледах избелелите стари картончета, успях да разбера къде най-вероятно може да се намери колекцията на Маура и тръгнах да търся. Тъмно помещение. Запечатани сандъци. Безброй картонени папки. Никакъв късмет. Кашлям, задавен от прахта. Пръстите ми са почернели, лицето ми е мръсно. Ще опитаме още един сандък — и край. И изведнъж: корава червена папка, съдържаща шарен ръкопис на страници от фина хартия. Пищно изписано заглавие: Liber Calvarium. „Книгата на черепите“. Омайващо заглавие. Злокобно. Романтично. Отворих я. Изящен унциален шрифт с ясен плътен почерк от десети или единадесети век. Думите не бяха на латински, а на силно латинизиран каталонски. Преведох ги автоматично. „Знай това, о, Знатнородени: ние вечен живот ти предлагаме“. Най-проклетото начало, на което можеш да се натъкнеш. Да не би да бях сгрешил? Не. „Ние вечен живот ти предлагаме“. Останалото не беше лесно да се дешифрира като началото; най-отдолу на страницата и нагоре по лявата страна имаше осем красиво изрисувани човешки черепа, всеки отделен от следващия в рамка с колони и малък свод в романски стил. Само един от черепите още пазеше долната си челюст. Един беше килнат на една страна. Но всички се хилеха: лице след лице, сякаш казваха от гроба: „Добре би било да научиш нещата, които сме разбрали ние“.
Седнах на един сандък и бързо запрелиствах ръкописа. Около двадесет страници някъде, всичките украсени с гробищни гротески — кръстосани кости, срутени надгробни камъни, един-два разчленени таза. И черепи. Черепи, черепи, черепи. Моменталният превод ми беше непосилен; голяма част от речника беше мътна, нито латински, нито каталонски, а на някакъв междинен език. Но общият смисъл бързо ставаше ясен. Текстът беше адресиран към някакъв принц от абата на манастира под негова закрила и представляваше по същество покана към принца да се оттегли от земния свят, за да се посвети в „мистериите“ на монашеския орден. Монашеските практики, твърдеше абатът, били предназначени да се победи Смъртта, под което се разбираше не триумфът на духа в другия свят, а по-скоро триумфът на тялото в този. „Вечен живот ти предлагаме“. Съзерцание, духовни и физически упражнения, подходяща диета и прочие — това бяха порталите към вечния живот.