Цял час упорит труд ми даде следните пасажи:
„Петата мистерия е тази: че черепът лежи под външния лик, тъй както смъртта лежи редом с живота. Но, о, Знатнородени, парадокс има в това, понеже смъртта е спътница на живота, а животът е вестителят на смъртта. Ако би могъл само да проникнеш през външния лик и да достигнеш до черепа отдолу, и с него да се сдружиш, би могъл да [нечетимо]…“
„Шестата мистерия е тази: че нашият дар винаги ще бъде презиран, че ние вечно ще сме бежанци сред хората, тъй щото ще бягаме от едно място на друго, от пещерите на север към пещерите на юг, от [нечетимо] на полята до [нечетимо] на града, и тъй е било през стотиците години на моя живот и стотиците години на моите предходници…“
„Деветата мистерия е тази: че цената на един живот трябва винаги да е живот. Знай, о, Знатнородени, че вечностите трябва да се уравновесят със смърти, и поради това те молим предопределеният баланс да се съхрани с охота. Двама от вас ние се наемаме в своето лоно да вземем. Двама трябва да отидат в мрака. Тъй както живеейки, ежедневно умираме, тъй и умирайки, ще живеем вечно. Има ли един сред вас, който ще откаже вечността заради своите братя от четиристранната фигура, за да могат те да проумеят смисъла на себеотричането? И има ли един сред вас, когото другарите му са готови да принесат в жертва, та да могат да проумеят смисъла на изключването? Нека жертвите сами се изберат. Нека те определят качеството на своя живот чрез качеството на своята кончина…“
Имаше още, всичко осемнадесет мистерии, плюс заключително слово, всичко това абсолютно непонятно. Бях запленен. Грабна ме вътрешното обаяние на текста, мрачната му красота, злокобната му прелест, кънтящият му като гонг ритъм, а не толкова някаква непосредствена връзка с аризонския манастир. Да изнеса ръкописа от библиотеката бе невъзможно, разбира се, но се качих горе, излязох от подземията като мрачния призрак на Банко и си уредих кът за проучване дълбоко в нишите на хранилището. После се прибрах и се изкъпах. Не казах нищо за откритието си на Нед, но той май забеляза, че вниманието ми изцяло е погълнато от нещо. Върнах се в библиотеката, въоръжен с нов бележник и речниците ми. Ръкописът вече лежеше на предоставеното ми бюро. До десет вечерта, до часа на затваряне, се борих с него в оскъдно осветената си килия. Да, нямаше съмнение: тези испанци твърдяха, че владеят техника за придобиване на безсмъртие. Ръкописът не даваше реални подробности за процедурите им, а просто твърдеше, че са успешни. Имаше много символика за „черепа под лицето“. Бяха твърде силно привлечени от образността на гроба, като за култ, ориентиран към живота. Навярно това бе необходимото противоречие, усетът за сблъсък на противоположности, на който Нед придаваше толкова значение в естетическите си теории. Текстът даваше ясно да се разбере, че някои от тези почитащи черепа монаси, ако не всички, са преживели столетия. (Дори хиляди години? Един двусмислен пасаж в Шестнадесетата мистерия намекваше за произход по-древен от фараоните.) Дълголетието очевидно беше печелило неприязънта на околните: на селяците, на пастирите, на благородниците. Многократно бе трябвало да местят обиталището си, винаги да търсят място, където да могат да упражняват практиките си в мир.
Три дни упорит труд ми донесоха благонадежден превод на може би 85 процента от текста и работна представа за останалото. Свърших го главно сам, въпреки че се консултирах с професор Васкес Оканя за някои от по-затрудняващите фрази; криех обаче от него характера на проекта си. (Когато ме попита дали съм намерил колекцията на Маура Гудиол, отговорих уклончиво.) До този момент все още възприемах всичко това като очарователна фантазия. Чел бях „Изгубен хоризонт“ още като момче; помнех Шангри-ла, тайния манастир в Хималаите, монасите, практикуващи йога, великолепието на удивителната фраза: „Това, че още жив сте, отче Перолт“. Човек не може да приеме нещо такова на сериозно. Представях си как публикувам превода си, например в „Спекулум“, с подходящия коментар по средновековната вяра в безсмъртието, с позовавания на мита за Презвитер Йоан, на сър Джон Макдевил, на историите за Александър. Братството на черепите, Пазителите на черепите, неговите върховни жреци, Изпитанието, на което трябва да се подложат заедно четирима кандидати, само на двама от които е отредено да оцелеят, намекът за древни мистерии, предавани от хилядолетия — какво пък, това можеше и да е приказка, разказана от Шехерезада, нали? Направих си труда грижливо да прегледам превода на Бъртън на „Хиляда и една нощ“, всичките шестнадесет тома, с мисълта, че маврите може да са донесли тази приказка за черепи в Каталуня през осми или девети век. Не. Каквото и да бях открил, не беше фрагмент от „Хиляда и една нощ“. Може би беше част от цикъла за Карл Велики тогава? Или някакви непроучени досега романски небивалици? Зарових дълбоко в обемистите индекси на средновековни митологични мотиви. Нищо. Върнах се още по-назад. Станах експерт по цялата литература, посветена на безсмъртието и дълголетието, само за седмица. Титон, Матусал, Гилгамеш, Утаракурус и дървото Джамбу, рибарят Главк, даоистките безсмъртни, да, всичко. И изведнъж: внезапното прозрение, пулсиращата вена на челото, дивашкият вик, който доведе студентите помощник-библиотекари на бегом от всички ъгли на редиците рафтове. Аризона! Монасите, които дошли от Мексико, а преди това отишли в Мексико от Испания! Фризът с черепите! Намерих статията в неделната притурка. Зачетох я като в делириум. Да. „Черепи се виждат навсякъде, ухилени, строги, в релеф или в триизмерно представяне… Монасите са стройни, стегнати мъже… Този, с когото говорих… можеше да е на тридесет или на триста години — беше невъзможно да се разбере…“ Това, че още жив сте, отче Перолт. Изумената ми душа се ужаси. Можех ли да повярвам на такива неща? Аз, скептикът, безбожникът, материалистът, прагматикът? Безсмъртие? Многовековен култ? Възможно ли беше? Пазителите на черепите да живеят сред кактусите? Цялата тая работа да не е никакъв средновековен мит, никаква легенда, а съвсем реална институция, проникнала дори в нашия автоматизиран свят — и аз мога да я посетя, когато ми хрумне? Да се предложа за кандидат. Да се подложа на Изпитанието? Ели Щайнфелд доживява зората на тридесет и шести век. Беше повече от неправдоподобно. Отхвърлих връзката между ръкописа и вестникарската статия като безумно съвпадение; размислих след това и успях да отхвърля отхвърлянето си; а после се придвижих още по-напред, към приемането. За да мога изобщо да се доближа до него, се налагаше да извърша формален акт на вяра, първия, който изобщо съм постигал. Принудих се да се съглася, че би могло да съществуват сили, непонятни за съвременната наука. Наложих си да надмогна вечния навик да отхвърлям непознатото, докато не стане познато с помощта на неопровержими доказателства. Съюзих се драговолно и с радост с привържениците на летящи чинии, с вярващите в Атлантида, със сциентолозите, с твърдящите, че Земята е плоска, с обществото на фортеанците, с макробиотиците, с астролозите, с целия онзи легион на доверчивите, в чиято компания рядко се бях чувствал удобно дотогава. Накрая повярвах. Повярвах изцяло, макар да допусках възможността за грешка. Повярвах. После казах на Нед, а малко след това на Оливър и Тимъти. Размахах стръвта под носовете им. Вечен живот ти предлагаме. И ето ни във Финикс. Палми, кактуси, камилата пред хотела: тук сме. Утре е финалната фаза от нашето търсене на Къщата на черепите.