— Отвратително! — Отец Бърки, воднистосините му очи блясват. Бог е любов, Бог е любов; какво тогава е отец Бърки? Пръчката изсъсква във въздуха. Мълниите на ужасяващо бързия му меч. Сочи раздразнено към мен. — Символът на вярата! Веднага!
Заеквам:
— Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, всичко видимо… и невидимо…
Млъквам. Дрезгав шепот зад мен, Сенди Долан:
— И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния…
Коленете ми треперят. Душата ми трепери. Предната неделя след месата двамата със Сенди Долан отидохме да надничаме в прозорците и видяхме сестра му да се преоблича, на петнайсет години, гърдичките с розови цицки, черни косми долу. Черни косми. И на нас ще ни поникнат косми, прошепна Сенди. Бог дали ни видя, че я шпионирахме? На Божия ден, и такъв грях! Пръчката перва предупредително.
— … И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който… се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария… — Да. Вече съм в сърцевината, в мелодраматичната част, която толкова обичам. Говоря по-уверено, по-високо, гласът ми е чисто, звънливо сопрано. — … И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан… И възкръсна в третия ден… и възлезе на небесата…
Отново съм объркан. Сенди, помогни ми! Но отец Бърки е прекалено близо. Сенди не смее да проговори.
— … възнесе се на небесата…
— Вече е там, момче — сопва се свещеникът. — Давай нататък! И възлезе на небесата…
Езикът ми е залепнал за небцето. Всички са ме зяпнали. Не мога ли да си седна? Не може ли Сенди да продължи? Седем години, Господи, трябва ли да знам цялото верую?
Пръчката… пръчката…
Невероятно, подсказва ми самият свещеник.
— И седи отдясно…
Благословен да е. Вкопчвам се в подсказаното.
— Седи отдясно…
— На Отца! — И лявата ми ръка си получава шибалката. Горещ, изгарящ, жилещ, изтръпващ удар като силно изпукване на счупена пръчка, от който треперещата ми длан се свива като лист в огъня: и от звука и болката от очите ми бликват парещи сълзи. Може ли да си седна вече? Не, трябва да продължа. Очакват го от мен. Старата сестра Мери Джоузеф, с набръчканото лице, чете на глас едно от стихотворенията ми в аудиториума, одата ми за Великден, след това ми казва, че имам голяма дарба. Хайде, продължавай. Веруюто, веруюто, веруюто! Не е честно. Ударихте ме, сега би трябвало да ми позволите да седна. — Продължавай — казва неумолимият отец. — И седи отдясно…
Кимам.
— И седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви. — Най-лошото е свършило. С разтуптяно сърце, минавам бързо през останалото. — И в Духа Светаго… в една света, вселенска и апостолска църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век — изломотих. — Амин. — Трябваше ли да се свърши с „амин“? Толкова съм объркан, че не знам. Отец Бърки се усмихва кисело; смъквам се на пейката изцеден. Ето ти я вярата. Вяра. Детето Христос в яслата и пръчката, шибаща кокалчетата на пръстите ти. Студени коридори; навъсени лица; сухата, прашна миризма на свято. Един ден ни посети кардинал Къшинг. Цялото училище изпадна в ужас; едва ли щеше да е толкова страшно, ако самият Спасител бе излязъл от килера с учебниците. Сърдитите лица, ядосано прошепнатите предупреждения: стойте в редица, пейте вярно, и не шушукайте, покажете почитта си. Бог е любов, Бог е любов. И броениците, разпятията, портретите на Девата, петъчната риба, кошмарът на първото причастие, ужасът от влизането в изповедалнята — целият апарат на вярата, отломките от столетията… е, разбира се, трябваше да захвърля всичко това на боклука. Да избягам от йезуитите, от майка си, от апостолите и мъчениците, свети Патрик, свети Брендан, свети Дионисий, свети Игнаций, свети Антоний, света Тереза, света Таис разкаяната блудница, свети Келвин, свети Нед. Превърнах се във вонящ прокълнат апостат, съвсем не първия от фамилията ми, който отпадна от вярата. Щом отида в пъкъла, ще срещна изобилие от чичовци и братовчеди, които се въртят на шишовете си. А сега Ели Щайнфелд иска нова вяра от мен. Всички знаем, казва Ели, Бог е неуместен, смущаващ. Да признаеш Неговото съществуване е все едно да признаеш, че имаш пъпки на гъза. Ние просветените, които всичко сме видели и знаем що за боклук е, не можем да се накараме да се преклоним пред Него, колкото и да искаме да позволим на тоя дърт кучи син да взима всички трудни решения вместо нас. Но почакай, казва Ели! Зарежи своя цинизъм, откажи се от плиткото си неверие в невидимото! Айнщайн, Бор и Томас Едисон унищожиха способността ни да прегърнем Отвъдното, но не би ли прегърнал с радост „Тук и сега“? Вярвай, казва Ели. Вярвай в невъзможното. Вярвай, защото е невъзможно. Вярвай, че получената история на света е мит и че митът е това, което оцелява от истинската история. Вярвай в Черепите, вярвай в техните Пазители. Вярвай. Вярвай. Вярвай. Извърши акт на вяра и живот вечен ще е твоята награда. Тъй рече Ели. Вървим на север, на изток, на север, на изток отново, вървим на зигзаг през трънливата пустош и трябва да имаме вяра.