— Ей, вижте! — сочи Ели. Вляво от пътеката, полускрита под плетеница жълтеникава чоя, има голяма кръгла скала, колкото човешки торс, тъмен груб камък, различен по структура и състав от местния шоколадов на цвят пясъчник. Това е черна вулканична скала, базалт, гранит, диабаз, някой от тях. Ели коленичи, вдига някаква пръчка и започва да разчиства кактусите. — Виждате ли? — казва. — Очите? Носа?
Прав е. Виждат се големи дълбоки очни кухини. Огромен триъгълен отвор на ушна дупка. А долу, на равнището на земята, ред грамадни зъби, горна челюст, зъбите са захапали песъчливата пръст.
Череп.
Изглежда на хиляда години. Може да се проследи по-деликатното извайване, очертаващо скули, челния ръб и други белези; но повечето времето ги е заличило. Череп е обаче. Безспорно е череп. Пътен знак. Казва ни, че онова, което търсим, не е много далече — или може би ни предупреждава, че вече е време да се връщаме. Ели стои дълго, оглежда го. Нед и Оливър стоят като омагьосани. Над нас преминава облак, засенчва скалата, променя контурите й и изведнъж ми се струва, че очите са се извърнали и са се вторачили в нас. Горещината ми влияе. Ели казва:
— Вероятно е предколумбов. Донесли са го от Мексико според мен.
Взираме се напред през маранята. Три огромни сагуарос, като колони, блокират гледката. Трябва да минем между тях. А по-натам? Самата Къща на черепите? Несъмнено. Внезапно се учудвам какво търся тук, защо изобщо съм се забъркал в тази лудост. Онова, което приличаше на шега, на майтап, вече изглежда прекалено реално.
Никога да не умреш. О, мамицата му! Как може да има такива неща? Колко дни ще си загубим тук, за да го разберем? Пътешествие в безумството. Черепи на пътя. Кактуси. Жега. Жажда. Двама трябва да умрат, за да живеят двама. Целият мистичен боклук, който беше избълвал Ели, сега се е побрал за мен в това кълбо от груб черен камък, толкова здраво, така неопровержимо. Отдал съм се на нещо, което е напълно непонятно за мен, а може и да се окаже заплаха за мен. Но връщане вече няма.
22. ЕЛИ
Ами ако Къщата на черепите не беше тук? Ако вървяхме по пътеката само за да се изправим пред стена от непроходими тръни и шипове? Признавам, че го очаквах. Цялата тази експедиция щеше да се окаже просто още един провал, поредното фиаско на Ели шменгегето. Черепът край пътя е лъжлив знак, ръкописът е красива измислица, вестникарската статия е фалшификат, „Х“-ът на картата е просто тъпа шега. Нищо няма пред нас освен кактуси и мескит, трънлива пустош, затънтена пустиня, и какво тогава? Да се обърна с достойнство към тримата си скапани от умора спътници и да кажа:
— Господа, измамили са ме, а аз ви подведох. Гонили сме вятъра.
С извинителна полуусмивка, играеща в крайчеца на устните. И тогава те ме хващат, спокойно, без злоба, понеже през цялото време са знаели, че накрая непременно ще се стигне точно до това, и ме събличат, забиват кол в сърцето ми, разпъват ме на някой огромен сагуаро, притискат ме до смърт под грамада плоски камъни, трият чоя в очите ми, изгарят ме жив, заравят ме до гуша в мравуняк, кастрират ме с нокти и през цялото време припяват тържествено: Шменгеге, шлемил, шлемазел, шмендрик, шлеп! Приемам търпеливо напълно заслуженото си наказание. Унижението не ми е чуждо. Провалът никога не ме е изненадвал.
Унижение? Провал? Като провала с Марго? Най-скорошното ми голямо поражение. Още боли. Миналия октомври, в началото на семестъра, дъждовна мъглива нощ. Бяхме се сдобили с първокласна плочка, уж „панамски червен“, стигнала до Нед уж по хомосексуалния ъндърграунд, и си подавахме лулата, Тимъти, Нед и аз; Оливър се въздържа, разбира се, отпива благочестиво някакво евтино червено вино. За фон звучи един от квартетите Разумовски, извисява се изразително над барабанния ритъм на дъжда: реем се нависоко, понесени от мистичната музика на Бетовен, втори челист необяснимо сякаш се вля в групата, дори обой в странни моменти, трансцендентален фагот под струните. Безумната петизмерна музикология на надрусания. Нед не ни беше излъгал: дрогата беше великолепна. И някак, без да се усетя, езикът ми се развърза, изпаднах в откровеничене, говорех и говорех, смъквах от себе си всичко, изведнъж казах на Тимъти, че това, за което най-много съжалявам, е, че в живота си изобщо, нито веднъж, не съм го правил с момиче, което бих могъл да оценя като наистина красиво.
Тимъти, съпричастен, загрижен, ме попита коя бих оценил като красива. Замълчах, изреждах наум опциите си. Нед услужливо ми предложи Ракел Уелч, Катрин Деньов, Лейни Казан. Най-сетне, изпаднал в изумително чистосърдечие, изтърсих: