— Смятам Марго за наистина красиво момиче.
Марго на Тимъти, гоише богинята на Тимъти, златокосото шиксе. Щом го казах, се понесох в бързия диалог с недомислено нахвърляни реплики, гласът ми отекваше в замаяния ми от канабиса ум, безкраен порой от думи. А след това времето, както става неизменно, когато си под влиянието на дрогата, се извъртя така, че чувах как се изпълнява целият ми сценарий, всяка реплика си идваше точно по реда. Тимъти ме пита много искрено дали Марго ме възбужда. Аз го уверявам също толкова искрено, че ме възбужда. Тогава той попита дали ще се почувствам по-малко непълноценен, по-уверен, ако го направя с нея. Този път колебливо, учуден каква игра ми играе, отвърнах с много смътни заобикалки и го чух как заяви, смайващо, че ще уреди всичко за другата нощ. Какво ще уредиш, попитах? Марго, отвърна ми. Щял да ме уреди с Марго в акт на християнска благотворителност.
— А тя дали ще…
— Естествено. Тя те смята за готин.
— Всички те смятаме за готин, Ели — каза Нед.
— Но аз не мога да… тя не… как… какво…
— Ще ти я подаря — великодушно заяви Тимъти аристократът с благородническия си жест. — Не мога да оставя приятелите си в състояние на неудовлетвореност и несподелен копнеж. Утре в осем, у тях. Ще й кажа да те чака.
— Прилича на уловка. Прекалено лесно. Нереално.
— Не говори глупости. Приеми го като косвено изживяване. Все едно гледаш филм, само че по-интимно.
— И по-сетивно — подхвърли Нед.
— Будалкаш ме — казах на Тимъти.
— Честна скаутска! Твоя е!
Почна да ми описва креватните предпочитания на Марго, специалните й ерогенни зони, малките сигнали, които използват помежду си. Улових духа на изживяването, понесох се все по-нависоко, напуши ме смях, започнах да припокривам графичните описания на Тимъти със собствените си похотливи фантазии. Разбира се, когато се съвзех след час-два, бях убеден, че Тимъти все пак ме е избудалкал, и това ме натика в черна пропаст. Защото винаги съм бил убеден, че Марготата на този свят не са за мен. Тимътитата ще си чукат легионите Маргота, но аз никога няма да имам и една от тях. Всъщност обожавах я от разстояние. Образец на шикси, цветът на арийската женственост, стройна и с дълги крака, четири пръста по-висока от мен (колко много повече изглежда, когато момичето е по-високо от теб!), копринена златна коса, лукави сини очи, вирнато носле, сочни игриви устни. Силно момиче, жизнено, баскетболна звезда (Оливър много ценеше способностите й на игрището), отлична студентка, остър и проницателен ум. Плашеше направо, беше вцепеняващо съвършена, от онези безукорни женски същества, които аристокрацията ни ражда в такова изобилие, за да властват царствено във фамилните имения или за да разхождат, важни и недостъпни, фризирания си пудел по Второ авеню. Марго за мен? Моето потно и космато тяло да лежи върху нейното? Четинестата ми буза да се трие в нейната копринена кожа? Да бе, и жабите ще се съешат с комети. За Марго сигурно изглеждах като нещо грубо и недодялано, жалкия представител на по-низш вид. Всякаква връзка между нас би била неестествена, сплав от сребро и месинг, смес от алабастър и въглища. Избих от ума си целия проект. Но на обяд Тимъти ми напомни за срещата. Невъзможно е, казах, хвърлих му пет-шест измислени набързо извинения. Той отмете жалките ми увъртания. Явяваш се в осем в апартамента й, каза. Бях ужасен.
— Караш я да проституира, Тимъти. Какво очакваш от мен? Влизам, смъквам си ципа, скачам й? Няма начин. Не можеш да накараш една фантазия да се сбъдне с махване с вълшебната пръчица.
Тимъти сви рамене.
Реших, че въпросът е приключил. Същата вечер Оливър имаше баскетболна тренировка. Нед отиде на кино. Някъде към седем и половина Тимъти си намери извинение. Работа в библиотеката, каза, ще се видим в десет. Останах сам в общия ни апартамент. Неподозиращ нищо. Улисан в писане на доклада си. Точно в осем един ключ се превъртя в ключалката, вратата се открехна, влезе Марго: пленителна усмивка, разтопено злато. За мен! Паника, ужас.
— Тимъти тук ли е? — попита тя и невъзмутимо заключи. Тътен в гърдите ми.
— В библиотеката е — изломотих. — Връща се в десет. Нямаше къде да се скрия. Марго се нацупи.
— Бях сигурна, че е тук. Е, кофти късмет. Много ли си зает, Ели? — Смигва ми, сините й очи искрят. Сяда на дивана, усмихва ми се.
— Правя един доклад… За неправилните форми на глагола…
— О, много интересно! Искаш ли да се напушим? Разбрах. Бяха го нагласили. Заговор, за да ме направят щастлив, все едно дали ми харесва, или не. Почувствах се покровителстван, използван, подигран. Да й кажа ли да се разкара? Не, шмендрик, не изтъпявай. Тя е твоя за два часа. По дяволите моралните превземки. Целта оправдава средствата. Ето ти го шанса и няма да получиш друг. Приближавам се наперено до канапето. Ели, наперено, да! Тя извади два дебели джойнта, навити професионално. Запали опитно единия, дръпна дълбоко, подаде ми го; китката ми затрепера, само дето не бутнах горящия край на джойнта в ръката й в трепета си, докато го вземах. Силен стъф. Закашлях се, тя ме потупа по гърба. Шлемил. Шлеп. Вдиша, смигна ми съзаклятнически. Тревата обаче не ми подейства изобщо. Прекалено напрегнат бях, а адреналинът в мен избиваше ефекта, преди да може да се задържи. Усещах миризмата на потта си. Фасът догоря бързо. Марго, вече надрусана, поне външно, предложи да изпушим другия. Поклатих глава.