— После.
Тя стана и закрачи из стаята.
— Ужасно топло е тук…
Какво клише! Умно момиче като Марго би трябвало да е способно на нещо по-добро. Разкърши ръце. Прозя се. Носеше тесни панталонки над коленете и къса блузка. Без сутиен, без пликчета явно: под гънките, плътно прилепнали в кръглото й задниче, не личаха ръбове от бельо. Ах, Ели, наблюдателно дяволче, милият и вещ експерт по женската плът!
— Колко горещо е тук! — повтаря тя сънено, опиянена. Горнището се смъква. Удостоява ме с невинна усмивка, все едно, че ми казва: всички сме стари приятели, няма смисъл да ни гризат глупави табута, защо циците трябва да са по-свещени от лактите? Гърдите й бяха средно големи, пълни, щръкнали, възхитително твърди, безспорно най-великолепните гърди, които бях виждал. По филмите е по-лесно — нямаш отношение аз — ти със ставащото на екрана. Завъртя номера с астрологията, в желанието си да ме отпусне, предполагам. Боклуци за близостта на планетите с този или с онзи дом, успявах само да измърморя нещо в отговор. Плавно мина на гледането на ръка — новата й торба с финтове, мистериите на линиите.
— Циганите гледат главно да те минат — казва сериозно, — но това не значи, че няма нещо вярно в основната идея. Виждаш ли, целият ти бъдещ живот е програмиран в ДНК молекулите и те определят линиите на дланта ти. Дай да погледна. — Хваща ръката ми, придърпва ме до себе си на канапето. Колко идиотски се чувствах, направо девственик в държането си, ако не в опита и квалификацията, трябваше да ме убеждават в очевидното. Марго се наведе над дланта ми, зашари по нея с пръст. — Ето тази тук, линията на живота, виж, о, колко е дълга, много дълга е! — Хвърлях крадешком погледи към циците й, докато ми въртеше номера с гледането. — А това тук е венериният хълм. Виждаш ли тази линия, как се скосява тук? Казва ми, че си мъж на силните страсти, но ги сдържаш, много ги потискаш. Така ли е? — Добре. Ще ти играя играта, Марго. Ръката ми изведнъж е около раменете й, дланта ми се плъзга по гърдите й. — О, да, Ели, да, да! — Преиграва. Прегръдка; мокра целувка. Устните й бяха разтворени и направих очакваното. Но никаква страст не изпитвах, никаква. Всичко изглеждаше формално, фарс, нещо програмирано; не можех да се съотнеса към него, към цялата идея да правя секс с Марго. Нереално, нереално, нереално. Дори когато се поотдръпна от мен и си свали панталонките, и ми показа стегнатото си момчешко дупе и жълтеникавите си къдрици, не изпитах никакво желание. Тя ми се усмихна, подкани ме. За нея беше толкова апокалиптично, колкото здрависване, целувчица по бузата. За мен галактиките се разместваха. А колко лесно трябваше да е. Смъкваш джинсите, качваш й се, вкарваш й го, ох ах ох ах, страхотно! Но страдах от секс-в-главата; твърде погълнат бях от представата за Марго като недостижим символ на съвършенството, за да осъзная, че Марго си е съвсем достъпна и дори изобщо не е толкова съвършена — бял белег от операция на апендикса, грубоватите мускули, малко прекалено тънките бедра.
Така че се издъних. Да, съблякох се и да, изтичахме до леглото, и да, не можах да го вдигна, и да, Марго ми помогна, и най-после либидото триумфира над унижението, надървих се и затреперих, дивият бик от пампасите, нахвърлям й се, дращя, стискам, плаша я с бясната си настървеност, изнасилвам я направо, само дето фитилът гасне в критичния момент на проникването и тогава… о, да, издънка след издънка, гаф след гаф, Марго е ту уплашена, ту й е смешно, ту е загрижена, докато най-после дойде консумирането, последвано от почти моментално изригване, последвано от бездни самоунижение и кратери погнуса. Не можех да я погледна. Изтъркалях се, скрих се под възглавниците, ругаех себе си, ругаех Тимъти, ругаех Дейвид Лорънс.