— Добре дошли. Аз съм брат Антъни.
Беше нисък и широкоплещест, облечен само с избелели сини дочени панталони, срязани до средата на бедрото. Кожата му беше с тъмен загар, почти махагонова на цвят. Широкият му череп беше съвсем плешив. Вратът му беше къс и дебел, раменете широки и силни, гръдта издута, ръцете и краката му здрави и мускулести; създаваше впечатление за съкрушителна сила и жизненост. Целият му облик и излъчваната от него вещина по някакъв непонятен начин ми напомниха за Пикасо: невисок, стегнат, неостаряващ мъж, способен да устои на всичко. Представа си нямах на каква възраст може да е. Определено не беше млад, но далеч не и състарен. На петдесет? Шейсет? Добре съхранени седемдесет? Тази неподвластност на възрастта бе най-изумителното в него. Изглеждаше незасегнат от времето, съвсем непокътнат: така би трябвало да изглежда един безсмъртен, помислих си.
Той се усмихна топло — видяха се два реда съвършени широки зъби — и каза:
— Само аз съм тук да ви поздравя. Толкова малко гости ни спохождат и не очакваме никого. Другите братя са на полето и няма да се върнат до следобедните молитви. — Говореше съвършен английски от странно безкръвния, лишен от акцент вид: акцент Ай Би Ем, да го наречем. Гласът му беше плавен и мелодичен, фразите спокойни, уверени. — Моля, смятайте се за добре дошли, за толкова дълго, колкото пожелаете да останете. Имаме помещения за гости и ви каним да споделите обителта ни. Повече от един следобед ли ще отседнете при нас?
Оливър ме зяпна. Тимъти и Нед също. Аз трябваше да съм говорителят значи. Усещах в гърлото си вкус на бронз. Абсурдът, пълната нелепост на това, което трябваше да кажа, се надигна и слепи устните ми. „Обърни се и бягай, обърни се и бягай — викаше един глас в главата ми. — Бягай. Бягай. Бягай докато можеш“. Успях насила да изтръгна една-едничка хриплива сричка:
— Да.
— В такъв случай трябва да ви настаним. Заповядайте.
Обърна се да напусне залата. Оливър ме изгледа свирепо и рязко прошепна:
— Кажи му!
Кажи му. Кажи му. Кажи му. Хайде, Ели, избълвай го. Какво толкова може да те сполети? В най-лошия случай да ти се изсмеят. Това изобщо не е ново, нали? Тъй че кажи му. Всичко се свежда до този момент, цялата реторика, цялата самонапомпваща се хипербола, всички нахъсани философски спорове, всички съмнения и контрасъмнения, цялото возене. Тук си. Смяташ, че това е точното място. Така че кажи му какво търсиш тук. Кажи му. Кажи му.
Брат Антъни, доловил шепота на Оливър, спря, погледна ни през рамо и каза кротко:
— Да?
Замаян, затърсих думите и най-сетне ги намерих.
— Брат Антъни, трябва да знаете… че ние всички прочетохме Книгата на черепите…
Ето. Казах го.
Маската на несъкрушимо спокойствие на брата се смъкна само за миг. Видях проблясък на… изненада? озадаченост? объркване? — в тъмните му загадъчни очи. Но бързо се овладя.
— Нима? — Гласът му беше твърд като преди. — Книгата на черепите? Що за странно име! Каква ли ще е тази Книга на черепите?
Хвърли ми бляскава мимолетна усмивка като лъча на морски фар, прорязал за миг гъстата мъгла. Но след тази пилатовска шега не изчака за отговор. Невъзмутимо излезе и щракна небрежно с пръсти след себе си в знак, че трябва да го последваме.