— А ти не вярваш ли?
— В „Книгата на черепите“? В твоята аризонска Шангри-ла2?
— Щом не вярваш, защо си с нас?
— Защото през март в Аризона е топло. — Излиза ми с небрежния превзет тон на гой от кънтриклуба в стил Джон О’Хара3, който владееше перфектно и който презирах. Човек с осем поколения притежатели на най-доходните акции зад гърба. — Нищо против да сменя малко пейзажа, мой човек.
— И само толкова? — попитах. — До това ли се свежда философската ти и емоционална отдаденост в това пътуване, Тимъти? Пързаляш ме. Бог знае защо си мислиш, че трябва да ми играеш на отегченост и безразличие дори когато става въпрос за нещо такова. Брътвежите ти „ах, ние, чистата раса“. Аристократичният намек, че отдадеността, каквато и да било отдаденост, е боклук, нещо унизително, че е…
— Хайде спести ми тирадите си, моля те — върна ми го Тимъти. — Нямам настроение за етнически анализ. Уморен съм. — Каза го учтиво. Измъкна се от разговора с досадното екзалтирано еврейче по най-вежливия и язвителен начин. Най го мразех, когато започнеше да ми се перчи с гените си. Да ми намеква с небрежната си интонация на висша класа, че прадедите му са основали тази велика страна, докато моите са ровили земята на литовските гори, за да извадят някой картоф. — Ще подремна пак. — Обърна се към Оливър. — А ти внимавай с тоя шибан път. И ме събуди, като стигнем Шейсет и седма. — Лека промяна в тона, след като вече не говореше на мен — сложен и досаден екземпляр от чужд, отблъскващ, но може би превъзхождащ вид. Сега вече беше земевладелецът, който говори на простоватото фермерче. Отношения, лишени от всякаква сложност. Не че Оливър беше толкова прост случай, разбира се. Но това бе екзистенциалната представа на Тимъти за него и този образ служеше за рамка на взаимоотношенията им, независимо от реалностите. Тимъти се прозя, отпусна се отново и задряма. Оливър натисна газта и полетяхме напред. Очевидно искаше да догоним камиона, предизвикал цялата неприятност. Задмина го, смени платното и се лепна точно пред него. Предизвикваше го. Да види дали отново ще почне да върти номера. Погледнах притеснено назад. Камионът, червено-зелено чудовище, над задната ни броня. Високо над нас бе надвиснало лицето на шофьора — изопнато, свъсено, свирепо. Обрасли с четина бузи, квадратна брадичка, хладно присвити очи, стиснати устни. Щеше да ни размаже по платното, ако можеше. Кипнал от омраза. Мразеше ни затова, че сме млади, че изглеждаме добре (аз! изглеждам добре!), че разполагаме с време и гелд да ходим безметежно на колеж и да ни тъпчат черепите с безполезна плява. Свещеният невежа, кацнал там високо, развял флага, с два пръста чело под мазната платнена шапка. По-патриотичен, по-морален от нас. Трудов американец. Бесен, защото четири жалки хлапета са го запушили на майтап. Искаше ми се да помоля Оливър да дръпне встрани, докато не ни е натресъл. Той обаче задържа в платното, заковал стрелката на сто и тридесет, точно пред камиона. Оливър можеше да е голям инат понякога.
Вече навлизахме в Ню Йорк Сити по някаква магистрала, пресичаща Бронкс. Непозната за мен територия. Аз съм манхатънско момче. Известни са ми само линиите на метрото. Не мога дори да карам кола. Магистрали, автопаркове, бензиностанции. Артефакти на цивилизация, с които съм имал само най-периферен контакт. В горния курс гледах как хлапаците от предградията се изсипват в ситито за срещите си през уикенда, всичките с коли, със златокосите си шикси на дясната седалка. Това не е моят свят. Изобщо не е моят свят. И все пак — само на шестнайсет, само на шестнайсет. Също като мен. Приличаха ми на полубожества. Обикаляха Стрип от девет до един и половина, после обръщаха към Ларчмънт, към Лорънс, към Ъпър Монклер… Паркират на някоя тиха зелена уличка. Натискат се с гаджетата на задната седалка. Бели бедра лъсват на лунната светлина. Смъкват се гащички. Отваря се ципът. Бързо забиване. Пъшкания и стонове. А аз се влача долу в метрото, Уест Сайд, Ай Ар Тий. Тук е голямата разлика в сексуалното ти развитие — не можеш да изчукаш момиче в метрото. Ами ако го правиш прав в асансьор, докато се качваш до петнайсетия етаж на Ривърсайд Драйв? Ами ако го правиш на насмоления покрив на някой апартамент на 76 м над Уест Енд Авеню, блъскаш яко, а гълъбите щъкат около теб? Критикуват техниката ти и ти кълват пъпката на задника? Съвсем друг е животът, ако си отраснал в Манхатън. Фраш от ограничения и неудобства, които скапват юношеството ти, докато длъгнестите копеленца с колите се фукат в четириколесните си мотели. Разбира се, ние, които се примиряваме с недостатъците на урбанизацията, развиваме компенсаторни комплекси. Имаме по-богати, по-интересни души, насила захранени от нещастието. Когато деля хората на категории, винаги отделям шофьорите от нешофьорите. Оливърчетата и Тимътитата — от Елитата. Нед по презумпция е от моята страна, сред нешофьорите, мислителите, книжните интровертни измъчени онеправдани пътници на метрото. Обаче той пък има шофьорска книжка. Поредният пример за извратената му природа.
2
Мистична долина в Тибет, изолирана от външния свят, синоним на земния рай и блаженство, описана във фантастичния роман от 1933 г. „Изгубен хоризонт“ на Джеймс Хилтън. — Б. пр.
3
Гой: неевреин, християнин; Джон О’Хара — американски писател от 60-те, вещ познавач на социалното арго в Америка — Б. пр.