— Аз съм брат Бернард. Моля, последвайте ме.
Коридорът сякаш се удължаваше, докато крачехме по него. Тътрехме се напред, брат Бернард водеше; очите ми през повечето време бяха приковани в странно изпъкващия му гръбнак. Босите стъпала по гладкия каменен под, приятно усещане. Загадъчни затворени врати от тежко дърво, от двете страни: стаи, стаи, стаи, стаи. Гротескни мексикански артефакти на цената на милион долара, окачени по стените. Всички богове на всички най-мрачни кошмари ме гледаха опулени. Лампите бяха запалени и жълтата светлина се лееше от аплиците с форма на черепи — поредният малък мелодраматичен нюанс. Когато наближихме челната секция на сградата, която явно бе П-образна, надникнах над дясното рамо на брат Бернард и за миг изумен зърнах неоспоримо женска фигура, на дванайсет-петнайсет метра пред мен. Видях как излезе от последната стая в това спално крило, прекоси бавно пътя ми — сякаш се носеше над пода — и изчезна в главната част: ниска крехка жена, облечена в нещо като плътно прилепнала минипола, едва стигаща до средата на бедрото, от някаква мека надиплена бяла тъкан. Косата й беше тъмна и лъскава, латино коса, и се спускаше под раменете й. Кожата й беше с тъмен загар, в силен контраст с бялото й облекло. Гърдите й стърчаха изразително; не можех да се усъмня в пола. Не видях ясно лицето й. Изненада ме, че в Къщата на черепите има не само братя, а и сестри, но може би беше просто слугиня, защото всичко тук беше безукорно чисто. Знаех, че няма смисъл да питам за нея брат Бернард; той носеше мълчанието си както рицар би носил броня.
Най-сетне ме вкара в някаква голяма зала за церемонии, явно не същата, в което ни посрещна брат Антъни, защото не забелязах следи от капак, водещ към тунела. Фонтанът тук като че ли беше с друга форма, по-висок и с формата на лале, но фигурата, от която изтичаше водата, изглеждаше досущ като в другата зала. През рехавите греди на тавана видях косата светлина на много късен следобед. Въздухът бе горещ, но не толкова душен, колкото преди.
Нед, Оливър и Тимъти вече бяха тук, всички само по шорти. Изглеждаха напрегнати и озадачени. Оливър имаше онова изцъклено изражение, което го спохожда в моменти на голям стрес. Тимъти се опитваше да изглежда невъзмутим, без никакъв успех обаче. Нед ми смигна, било за поздрав или на подигравка.
Освен тях в залата имаше и десетина братя.
Всички изглеждаха излети като от един калъп. Дори да не бяха буквално истински братя, трябваше да са най-малкото братовчеди. Никой не беше висок повече от метър и седемдесет. Всичките плешиви. С издута гръд. Смугли. Издръжливи на вид. И те само по дочени шорти. Един, у когото ми се стори, че разпознах брат Антъни — той беше, да — носеше на гърдите си малък зелен медальон; други трима имаха подобни украшения, но от по-тъмен камък, може би оникс. Жената, която беше пресякла пътя ми, я нямаше.
Брат Антъни ми посочи да застана с приятелите си. Заех позиция до Нед. Тишина. Напрегнатост. Идеше ми да прихна и едва се сдържах. Колко нелепо беше всичко това! Кои си мислеха, че са тези надути дребосъци? Защо беше този брътвеж за черепи, този ритуал на сблъсъци? Брат Антъни ни гледаше строго, все едно че ни съди. Никакъв звук не се чуваше, освен собствения ни дъх и веселото бълбукане на фонтана. Малко сериозна музика за фон, моля, маестро. Mors stupebit et natura, сит resurget creatura, judicanti responsura. Смърт и Природа стоят удивени, щом се вдигне отново Творението, за да отвърнат на Съдника. Да отвърнат на Съдника. Ти ли си нашият съдник, брат Антъни? Quando Judex est venturus, cuncta stricte discussurus! Щом Съдията дойде, всичко точно да отсъди. Никога ли нямаше да проговори? Вечно ли трябваше да стоим така, замръзнали между раждане и смърт, между утроба и гроб? А! Следваха сценария! Един от по-низшите братя, без медальон, отиде до една ниша в стената и взе тънка книга, изящно подвързана с лъскав червен марокен, връчи я на брат Антъни. Нямаше нужда да ми казват, знаех коя е книгата. Liber scriptus proferetur, in quo totum continetur. Писаната книга ще се донесе, в която всичко се съдържа. Unde mundus judicetur. Отгдето светът ще бъде съден. Какво мога да кажа? Царю страховито могъщи, ти, който търсещи спасение даром спасяваш, мен избави, о, извор на милост! Брат Антъни вече гледаше право в мен.
— Книгата на черепите — заговори той тихо, спокойно, звънливо, — има малко читатели в днешно време. Как се случи така, че попаднахте на нея?
— Стар ръкопис — казах. — Скрит и забравен в една университетска библиотека. Изследванията ми… случайно откритие… любопитството ме подтикна да го преведа…