Братът кимна.
— И след това дойдохте при нас? Как стана това?
— Вестникарско описание — отвърнах. — Нещо за изображенията, за символиката — решихме да опитаме, във ваканция сме и си помислихме, че можем да дойдем да видим дали… дали…
— Да — каза брат Антъни. Без въпросителна интонация. С ведра усмивка. Лицето му се извърна срещу мен, явно очакваше да кажа какво следва по-нататък. Бяхме четирима. Бяхме прочели Книгата на черепите и бяхме четирима. Exaudi orationem теат, ad te omnis caro veniet. Не можех да проговоря. Стоях онемял в безкрайния взрив от мълчание, надявах се, че Нед ще изрече думите, които не можеха да се изтръгнат от устните ми, че Оливър ще ги каже, дори Тимъти. Брат Антъни чакаше. Чакаше мен, готов беше да чака до последния тръбен зов, ако трябва, до последния акорд. Говори. Говори. Говори.
Проговорих. Чувах гласа си извън тялото ми, като на плейбек:
— Ние четиримата… прочели и разбрали Книгата на черепите… прочели и разбрали… желаем да се подложим… желаем да преминем през Изпитанието. Ние четиримата… ние четиримата се предлагаме… предлагаме се като кандидати… ние четиримата се предлагаме за… — Поколебах се. Верен ли беше преводът ми? Щеше ли да разбере избора ми на думата? — За Вместилище.
— За Вместилище — повтори брат Антъни.
— Вместилище. Вместилище. Вместилище — отекнаха братята в хор.
Колко оперна беше станала цялата сцена! Да, изведнъж аз пеех тенор в „Турандот“, зовях да ми зададат фаталните загадки. Приличаше ми на нелепа, безсмислена и надута театралщина, разиграваща се напук на всякакъв разум в свят, в който от орбитални спътници се излъчват сигнали, дългокоси момчета търсят дрога, а палките на щатсполицай трошат глави на демонстранти в петдесет американски града. Как бе възможно изобщо да стоим тук и да скандираме за черепи и за вместилища? Но предстоеше още по-странна странност. Важно и тържествено брат Антъни даде знак на онзи, който бе донесъл книгата, и той отново отиде до нишата. Този път извади масивна, грижливо излъскана каменна маска. Връчи я на брат Антъни, който я намести на лицето си. Друг от братята с медальони пристъпи и затегна каишките на тила. Маската покри лицето на брат Антъни от горната устна до темето. Придаде му вид на жив череп. Хладните му светли очи блеснаха към мен през дълбоките каменни кухини. Разбира се.
Каза:
— Вие четиримата съзнавате условията, наложени по силата на Деветата мистерия?
— Да — заявих аз. Брат Антъни зачака. Получи очакваното „да“ от Нед, от Оливър и сдържано — от Тимъти.
— Подлагате се следователно на това Изпитание не в дух на лекомислие, а съзнавайки както опасността, така и отплатата. Предлагате се изцяло и без уговорки. Дошли сте тук, за да се включите в тайнство, не за да играете игра. Покорявате се изцяло на Братството и особено на Пазителите. Ясни ли са тези неща?
Да, да, да… и най сетне — да.
— Елате при мен. Ръцете ви на маската ми. — Докоснахме я предпазливо, сякаш ни беше страх да не ни удари ток от студения сив камък. — От много години не е идвало Вместилище в нашата общност — каза брат Антъни. — Ценим присъствието ви и ви отдаваме своята благодарност затова, че дойдохте сред нас. Но сега съм длъжен да ви кажа, че ако мотивите ви да дойдете при нас са били нищожни, не ще напуснете тази Къща, преди кандидатстването ви да приключи. Нашето правило е тайната. Започне ли веднъж това Изпитание, вашият живот ни принадлежи и сте под нашата възбрана да напуснете тази обител. Това е Деветнадесетата мистерия, за която не може да сте прочели: ако един от вас напусне, останалите трима са обречени за нас. Ясно ли е това напълно? Не можем да позволим никаква промяна в решенията и вие ще се пазите взаимно, като знаете, че ако сред вас има отстъпник, останалите ще загинат без изключение. Това е мигът за оттегляне. Ако условията са твърде строги, отдръпнете ръцете си от моята маска и ще разрешим на четирима ви да си отидете в мир.
Поколебах се. Това не бях го очаквал: смъртно наказание заради оттегляне по средата на Изпитанието! Сериозни ли бяха? Ами ако след няколко дни разберяхме, че нямат нищо ценно, което да ни дадат? Трябваше ли да сме длъжни тогава да останем тук, месеци и месеци, и месеци наред, докато най-сетне ни кажат, че Изпитанието ни е свършило и че отново сме свободни? Тези условия ми се сториха невъзможни; почти отдръпнах ръката си. Но си спомних, че съм дошъл тук, за да извърша акт на вяра, че предавам един безсмислен живот с надеждата да спечеля смислен. Да. Аз съм ваш, брат Антъни, независимо от всичко. Задържах дланта си на маската му. Все едно, как можеха тези дребни мъже да ни попречат, ако решим да си тръгнем? Това беше просто поредният ритуал, като маската, като хоровото припяване. Така че се примирих. Нед също като че ли имаше съмнения; погледнах го предпазливо и видях как пръстите му за миг потрепериха, но се задържаха. Дланта на Оливър изобщо не се отлепи от ръба на маската. Тимъти изглеждаше най-колебливият; намръщи се, погледна с гняв и нас, и брата, на челото му изби пот, всъщност отдръпна пръстите си може би за три секунди, а след това с жеста „какво толкова, по дяволите!“ отново ги лепна за маската толкова силно, че брат Антъни едва не залитна. Свърши се. Обрекохме се. Брат Антъни смъкна маската си и каза: