След като приключим своя час с брат Антъни, се връщаме на полето. Скубем плевели, торим — всичко е органично естествено, — засяваме и разсаждаме. Тук Оливър е в най-добрата си форма. Винаги се е стремял да отхвърли селяшкия си произход, но сега започва да се перчи с него, както Ели се перчи с юдейския си речник, въпреки че не е стъпвал в синагога след своя „бар мицвах“. При него синдромът е „по-племенен съм от теб“, а „етническото“ у Оливър е земеделското, тъй че той копае и плеви със забележителна енергия. Братята се опитват да го накарат да я кара по-полека: мисля, че енергията му ги ужасява, но също така се притесняват от риска да получи мозъчен удар; брат Леон, братът-лекар, му говори няколко пъти, изтъкваше, че предобедните температури са над трийсет и скоро ще са много повече. Въпреки това Оливър пухти настървено като трактор. За мен цялото това ровене в пръстта е приемливо странно и странно приемливо. Връзва се с романтизма „назад към природата“, който, подозирам, витае в сърцата на всички прекалено урбанизирани интелектуалци. Никога не съм упражнявал по-тежък ръчен труд от мастурбирането, тъй че полският труд за мен е както съсипващ, така и побъркващ, но се отдавам с охота на работата. Засега. Отношението на Ели към земеделието е доста подобно на моето, само че по-емоционално, по-романтично; говори, че извличал физическо обновление от Майката земя. А Тимъти, който, разбира се, никога не е трябвало да прави нещо повече от това да си върже връзките на обувките, заема позата на благородник: noblesse oblige, казва той с всеки свой вял жест, прави каквото му кажат братята, но дава много ясно да се разбере, че благоволява да цапа ръцете си само защото малката им игричка му се струва забавна. Е, всички копаем, всеки по своя си начин.
Към десет и половина сутринта става неприятно горещо и всички напускаме лехите, освен трима братя-земеделци, чиито имена все още не знам. Те прекарват всеки ден по десет-дванайсет часа на открито: като наказание може би? Останалите братя, както и Вместилището, се разотиваме по стаите си и се къпем отново. След това четиримата се събираме в другото крило за часа си с брат Миклош, брата-историк.
Миклош е набит и широкоплещест, с ръце като бедра и бедра като дънери. Създава впечатление на по-стар от другите братя, макар да признавам, че има нещо парадоксално в прилагането на сравнителна степен като „по-стар“ спрямо група неостаряващи мъже. Говори със смътен и неопределим акцент, а мисловните му процеси са забележително нелинейни. Бълнува, странства, хлъзга се най-неочаквано от тема на тема. Убеден съм, че е съзнателно, че умът му е по-скоро неуловимо проницателен и непредсказуем, отколкото сенилен и недисциплиниран. Може би през столетията се е отегчил от простия праволинеен дискурс. Знам, че на негово място и аз бих се отегчил.
Има две основни теми: възникването и развитието на Братството и историята на понятието за човешкото дълголетие. По първата е уклончив, сякаш е решен да не ни предложи ясни очертания. Ние сме много стари, повтаря непрекъснато, много, много стари, и няма как да се разбере дали има предвид братята, или самото Братство, макар да мисля, че може би са и двете; вероятно някои от братята са били в него от началото, животът им обхваща не просто десетилетия или столетия, а цели хилядолетия. Намеква за праисторически произход, пещерите на Пиренеите, Дордона, Ласко, Алтамира, тайно шаманско братство, устояло от зората на човечеството, но колко от това е вярно и колко — измислица мога да кажа толкова сигурно, колкото знам дали родословието на розенкройцерите наистина започва от Аменхотеп IV. Но докато брат Миклош говори, ме спохождат видения с опушени пещерни зали, примигващи факли, полуголи художници, облечени в кожите на космати мамути и мацащи с ярки пигменти по стените, лечители, извършващи ритуалното убийство на тур и носорог. А шаманите шепнат, плътно присвити един до друг, шепнат си Ние няма да умрем, братя, ще живеем и ще живеем, ще гледаме възхода на Египет и блатата на Нил, ще видим раждането на Шумер, ще доживеем да видим Сократ и Цезар, и Иисус, и да! все още ще сме тук, когато огнената гъба разцъфне над Хирошима, ярка като слънцето, и когато мъжете от металния кораб слязат по стълбата и закрачат по лунното лице. Но каза ли ми това Миклош, или го сънувах в маранята на обедния пустинен зной? Всичко е мъгливо, всичко е подвижно и се топи, и тече, докато заплетените му думи кръжат около себе си, кръжат, извиват се, танцуват, оплитат се. Той също така ни подсказва, със загадки и перифрази, за изгубен континент, изчезнала цивилизация, от която е произлязла мъдростта на Братството. А ние гледаме втрещени, ококорени, споглеждаме се скришом в изумление, без да знаем дали да се изсмеем скептично, или да зяпнем във възхита.