Другата част на това, което има да ни предаде брат Миклош, е по-малко елиптична, по-лесна за възприемане и овладяване. Представлява семинар по удължаването на живота, в който той хладнокръвно снове през време и пространство в търсене на идеи, които най-вероятно са се появили на света много след него. Преди всичко, защо изобщо да се съпротивляваме на смъртта, пита ни той? Не е ли тя естествен край, желано облекчение от мъките, свършек, който би трябвало предано да желаем? Черепът под лицето ни напомня, че всички същества загиват след отредения им срок, никое не прави изключение: защо да отхвърляме универсалната воля? Пръст си, и в пръстта ще се върнеш, нали така. Всяка плът е обречена да загине, отиваме си от света като щурци и е лошо човек да се бои от онова, което е неизбежно. О, но можем ли да сме такива философи? Ако съдбата ни е да си отидем, не е ли също тъй наше желание да отложим момента на изхода? Въпросите му са риторични. Седнали кръстато пред тази здрава и мускулеста кула на годините, не смеем да нарушим ритмите на мисълта му. Той ни гледа, без да ни вижда. Пита ни: ами ако човек би могъл наистина да отлага смъртта до безкрай, или поне да я запокити в много далечно бъдеще? Разбира се, съхраняването на здравето и силата е необходимо за целта: не си заслужава да се превърнеш в струлдбруг25, нали, стар и разлигавен, бръщолевещ и със сълзящи очи, разлагаща се плът в инвалидна количка, нали? Помислете за Титон, който измолил боговете да го избавят от смърт и те го дарили с безсмъртие, но не и с вечна младост; побелял, съсухрен, лежи и лежи в заключена стая, вечно старее, затворен в килията на гниещата си и изгнила плът. Не, трябва да търсим и жизненост, не само дълголетност.
Имало е такива, изтъква брат Миклош, които укоряват подобни стремления и проповядват пасивно приемане на смъртта. Напомня ни за Гилгамеш, който странствал от Тигър до Ефрат в търсене на бодливото цвете на вечността и го изгубил от гладна змия. Накъде тичаш, Гилгамеш? Живота, що търсиш, не ще го намериш, че когато боговете създадоха човеците, те отредиха смърт на човеците, но живота затаиха в свое владение. Да разсъдим над Лукреций, казва ни, Лукреций, който отбелязва, че е безсмислено да се стремим към удължаване на живота, защото колкото и много години да бихме могли да спечелим с такива дейности, то е нищо спрямо вечността, която трябва да прекараме в смърт. Като удължаваме своя живот, ние не можем да извадим от или да смалим и с една йота продължителността на състоянието ни в смърт… Можем да се борим да останем, но след време трябва да си отидем, и колкото поколения да сме добавили към своя живот, все пак ни очаква същата вечна смърт. И Марк Аврелий: Дори да живееш три хиляди години, и много мириади години, все пак помни, че никой не губи друг живот нежели този, в който сега живее… така най-дългото и най-късото се свеждат до едно и също… всички неща от вечността са сходни по форма и се въртят в кръг… все едно е дали човек ще види същите неща в течение на сто години, двеста или безкрайно време. И от Аристотел, откъс, който взимам присърце: Следователно всички неща на земята винаги са в състояние на преход, пораждат се и отпадат… никога не са вечни, след като съдържат противните качества.
Такава безперспективност. Такъв песимизъм. Приеми, предай се, покори се, умри, умри, умри, умри!
Какво учи юдейско-християнската традиция? Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги; като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира. Погребалната мъдрост на Йов, придобита на висока цена. Каква новост ни носи свети Павел? Защото за мене животът е Христос, а смъртта — придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но, пита настойчиво брат Миклош, трябва ли да приемем такива поучения? (Намеква, че Павел, Йов, Лукреций, Марк Аврелий, Гилгамеш, всички те са късни палета с жълто на устата, безнадеждно постпалеолитни; подава ни отново мимолетен поглед към тъмните пещери, възвива назад по темата си към гъмжащото от турове минало.) Ето че излиза внезапно от онази долина на скръбта и в широк вико-кръговрат26 се връщаме на рецитация на аналите на дълголетието, гръмките имена, с които Ели ни проглуши ушите в зимните месеци, когато отплавахме на това приключение, на път далечен самотен последен възлюбен в потока, покрай Ева и Адам, от кривина на бряг към извивка на залив, и Миклош ни сочи Острова на Блажените, земята на хиперборейците, келтската земя на Младостта, персийската земя на Юима, о, Шангри-ла дори (вижте, вика старата лисица, аз съм съвременен, осведомен съм!) и ни дава капещия извор на Понсе де Леон, дава ни рибаря Главк, който пасе билки покрай морския бряг и зеленее с безсмъртие, дава ни приказки от Херодот, дава ни Утаракуру и нейното дърво Джамбу, развява сто искрящи мита покрай замаяните ни уши, така че ни се иска да извикаме: Ето, тук! Ела, Вечност! — и да коленичим пред Черепа; а после отново криви и обръща, повежда ни в мьобиусов танц, повлича ни назад към пещерите, оставя ни да усетим порива на ледените ветрове, смразяващата целувка на плейстоцена и хванал ни за ушите, ни обръща на запад, оставя ни да видим жаркото слънце, грейнало над Атлантида, бута ни напред по нашия път, залитаме и се тътрим към морето, към залезните острови, към потъналите чудеса и през тях към Мексико и неговите демоки-богове, неговите черепи-богове, към хилещия се Уицилопочтли и ужасната змийска Коатликуе, към червените олтари на Теночтитлан, към одрания бог, към всичките парадокси на живот-в-смъртта и смърт-в-живота, а пернатата змия се смее и поклаща щракащата си опашка, щрак-щрак, и сме пред Черепа, пред Черепа, пред Черепа, гонг прокънтява през мозъците ни откъм лабиринтите на Пиренеите, пием кръвта на биковете на Алтамира, танцуваме валс с мамутите на Ласко, чуваме дайретата на шамани, коленичим, докосваме камък с челата си, подаваме вода, плачем, потръпваме от ека на атлантските барабани, кънтящи през три хиляди мили океан в яростта на невъзвратимата загуба, а слънцето изгрява и светлината ни стопля, и Черепът се усмихва, и ръцете се разтварят и плътта полита и победата над смъртта е пред нас, но тогава часът е свършил и брат Миклош е напуснал, оставил ни е мигащи и изведнъж смутени, сами, сами, сами, сами. До утрешния ден.
25
В „Пътешествията на Гъливер“ на Дж. Суифт, название на човешки същества, които са безсмъртни, но в същото време стареят. — Б. пр.
26
Цитат от Дж. Джойс, пълен с многозначност и игра на думи. Джамбатиста Вико — итал. философ и историк от XVII в., според чиято теория историята е самоповтаряща се. — Б. пр.