33. ЕЛИ
Нощес, в ранните часове преди разсъмване, за пръв път ме споходи мисълта, че би трябвало да предложа себе си в изпълнение на изискването за самоубийство в Деветата мистерия. Момент на мигновено отчаяние. Дойде и си отиде, но си заслужава да се обмисли на дневна светлина. Явно е свързано със сексуалното, което ме гризе. С тоталния ми провал в усилието да започна да усвоявам техниките. Фиаско след фиаско. Как да се сдържам? Дават ми красиви жени, казват ми да ги изора две-три една след друга… о, шмендрик, шмендрик, шмендрик! Сценката с Марго се повтаря отново и отново. Възбуждам се, увличам се… обратното на подходящото черепско поведение. Нито веднъж не успях да се сдържа достатъчно дълго, за да оправя и трите. Не мисля, че това е човешки възможно, поне за мен. Но, разбира се, видът дълголетие, за който говорим, също не е възможен човешки. Необходимо е да надмогнеш просто човешкото, да станеш буквално свръхчовешки, нечовешки, ако искаш да надвиеш смъртта. Но ако не мога да управлявам дори предателските тръпки на члена си, как мога да се надявам, че ще следя метаболизма си, ще спирам органичното разлагане с умствено усилие, ще придобия онзи телесен контрол на клетъчно ниво, който би трябвало да имат братята? Не мога. Виждам задаващия се провал. Брат Леон и брат Бернард казаха, че ще ми предложат специална тренировка, ще ми покажат някои полезни техники за сексуално задържане, но не съм много убеден в това. Проблемът е вкоренен твърде дълбоко в моята Ели-същност и е много късно това да се промени. Аз съм това, което съм. Качвам се върху тези проститутки, тези меки и податливи ацтекски жрици, и макар умът ми да е запълнен с указания за сдържане на семето ми, тялото ми се впуска в пълен галоп и търчи — и изригвам със страст, а страстта е точно това, което трябва да се надвие, ако искаш да преживееш Изпитанието. С провала в тази проверка провалям всичко. Падам край пътя, губя безсмъртието. Нека тогава още сега да унищожа недостойното си „аз“, след като някой от нас трябва да го направи, и така да отворя пътя за другите. Така поне си мислех в ранните часове преди разсъмване. Мислех си също, че Тимъти е другият, който със сигурност трябва да се провали, защото е неспособен, или пък не се стреми да постигне необходимата вътрешна цялост. Пленник е на собствените си насмешки, такова презрение изпитва към Братството и неговите ритуали, че едва сдържа нетърпението си. Така той никога няма да може да усвои дори най-основните дисциплини. Ние медитираме. Той само наблюдава. Има реална опасност той просто да си тръгне след няколко дни, което, разбира се, би провалило всичко, понеже ще наруши равновесието на Вместилището. Поради това лично номинирам Тимъти да изпълни другата част на Деветата мистерия. Той изобщо не би могъл да спечели предлаганото от Братството. Нека тогава да загуби, нека бъде убит заради другите. Снощи, докато лежах буден и изпаднал в отчаяние, си помислих: защо да не доведа нещата веднага до желания край — открадвам нож от кухнята, промушвам Тимъти, докато спи, след което убивам и себе си, а Нед и Оливър ще си получат паспортите за вечността. Чак седнах в леглото. Но в критичния миг спрях и се запитах дали моментът за това, което се каня да извърша, е подходящият. Може би си има определено място в разгръщането на ритуала за Деветата мистерия, някакъв по-късен стадий в процеса. Може би щях да разваля всичко, ако го направех сега, своеволно, без сигнал от братята. Ако едно преждевременно жертвоприношение се окаже безсмислено, по-добре да не действам. Тъй че си останах в леглото и импулсът си отиде. Тази сутрин, въпреки че все още съм потиснат, откривам, че нямам никакво желание да сложа край на живота си. Имам ужасни опасения за себе си, дълбоко съм отчаян от всевъзможните си недостатъци, да, но въпреки всичко искам да живея колкото може по-дълго. Само че перспективата да придобия дълголетието на братята изглежда съвсем безрадостна. Не мисля, че някой от нас ще се справи. Мисля, че това Вместилище се разпада.
34. ОЛИВЪР
По обед, докато се връщахме от часа си с брат Миклош, брат Хавиер ни пресрещна в коридора.
— Моля да се срещнем след обяда в Залата на Трите маски — каза ни и продължи безцеремонно по работата си.
Има нещо отблъскващо в този човек, нещо смразяващо. Той е единственият брат, когото гледам да отбягвам. Зомбираните му очи, зомбирания му глас. Предположих обаче, че е дошъл моментът за началото на изповедната терапия, за която брат Хавиер ни беше казал преди седмица. Оказах се прав, въпреки че форматът не беше каквото очаквах. Предвиждах, че ще има нещо като група за психотерапевтичен сеанс: Нед, Ели, Тимъти и аз, и може би двама-трима братя, насядали в кръг, и всеки кандидат поред става и разголва душата си пред цялата група, след което коментираме чутото, опитваме се да го изтълкуваме според собствения си жизнен опит и прочие. Не беше така. Брат Хавиер ни каза, че ще се изповядаме един пред друг, в поредица от срещи на четири очи.