— И?
— Никога повече не ми посегна. Една година по-късно излъга за възрастта си, взеха го в морската пехота и го убиха във Виетнам. — Оливър ме изгледа предизвикателно. Явно очакваше друг въпрос, нещо, за което беше сигурен, че неизбежно ще запитам. Но нямах повече въпроси. Чистата непоследователност, несвързаността на смъртта на Карл с останалото беше прекъснала за мен нишката на разказа. Последва дълга пауза. Чувствах се глупаво, като изгубил дар слово. След това Оливър каза: — Това беше единственият път, в който съм преживявал някаква гей връзка. Абсолютно. Вярваш ми, нали, Ели?
— Разбира се.
— И трябва. Защото е истина. Беше само онова с Карл тогава, когато бях на четиринайсет, и толкова. Знаеш ли, една от причините да се съглася да вземем гей за съквартирант беше нещо като изпитание. Да видя дали ще се изкуша. Да разбера какви са естествените ми наклонности. Да видя дали онова, което направих тогава с Карл, е било еднократно, случайна работа, или би могло да се повтори при възможност. Е, възможност имаше. Но съм убеден, знаеш, че изобщо не съм го правил с Нед. Знаеш го, нали? Въпросът за физическа връзка никога не е възниквал между Нед и мен.
— Разбира се.
Погледът му се беше спрял на мен. Пламенен. Още ли очакваме, Оливър? Какво? Каза ми:
— Има още нещо, което трябва да ти споделя.
— Давай, Оливър.
— Само едно. Малка бележка под линия, но съдържа целия смисъл на разказа. Защото изолира вината за мен. Вината ми, Ели, витае не в това, което направих. Тя е в това, което изпитах.
Нервен кикот. Нова пауза. Трудно му беше да изрече последното, което трябваше да сподели. Извърна очи от мен. Мисля, че съжаляваше, че не го оставих на мира за по-дълго и че не беше приключил изповедта си пет минути по-рано. Накрая заяви:
— Ще ти кажа. Хареса ми, Ели. С Карл. Получих истинска тръпка. Цялото ми тяло сякаш изригваше. Беше може би най-големият кеф в живота ми. Никога не се върнах към това, защото знаех, че е грешно. Но го исках. Все още го искам. Винаги съм го искал. — Трепереше. — Трябваше да се боря, всеки миг от живота си. Но едва съвсем наскоро разбрах колко упорито всъщност съм се борил. Това е всичко. Това е цялата работа, Ели. Това е всичко, което имам да кажа.
38. НЕД
Влиза Ели. Мрачен, влачи крака, загърнат в равинска печал, изгърбено олицетворение на Стената на плача. Хилядолетна скръб тежи на гърба му. Посърнал е. Много е затънал. Забелязал бях — всички го бяхме забелязали — колко добре откликва Ели на живота в Къщата на черепите. Беше във възход още от деня, в който дойдохме тук, високо до хребета, толкова високо, колкото никога досега не бях го виждал. Вече не. От последната седмица слиза надолу. А тези няколко изповедни дни сякаш го хвърлиха в най-дълбоката бездна. Тъжни очи, клюмнал нос. Кривата гримаса на самосъмнение, самопрезрение. Излъчва студ. Той е въплътеният вех-ис-мир30. Какво душата ти гризе, възлюблен Ели?
Полафихме малко. Чувствах се отпуснато и леко, самият аз бях в голям възход в последните три дни, откакто изсипах на Тимъти случката с Джулиан и другия Оливър. Брат Хавиер си знае работата. Точно от изриването на целия боклук имах нужда. Да го изкарам навън, да го анализирам, да открия коя част от епизода ме наранява най-много. Така че с Ели бях спокоен и ведър, обичайната умерена злост общо взето отсъстваше. Не изпитвах желание да го жиля. Просто си седях и чаках, най-кроткият котарак, какъвто съм бил някога, готов да приема болката му и да го облекча от нея. Очаквах да избълва изповедта си в самопречистваща душата бързина, но не, още не. Заобикалките са отличителната черта на Ели. Искаше да говорим за други неща. Попита как оценявам шансовете ни в Изпитанието. Свих рамене и отвърнах, че рядко се замислям за тези неща. Просто си карам по дневния ни ред с плевене, медитиране, гимнастика и ебане, повтарям си, че всеки ден по всякакъв начин се доближаваме все повече до целта. Ели поклати глава. Обсебило го беше усещане за неизбежен провал. В началото бе убеден, че Изпитанието ни ще завърши успешно и последната капка скептицизъм се бе изцедила от него. Вярваше безрезервно в истината на Книгата на черепите и също така вярваше, че ще спечелим обещаната награда. Сега вярата му в Книгата бе непокътната, но самоувереността му бе разклатена. Проблемът, каза ми, бил Тимъти. Ели беше убеден, че търпимостта на Тимъти към Къщата на черепите е стигнала буквално до границата си и че след някой и друг ден той ще си тръгне и ще ни остави заклещени в непълно Вместилище.
— И аз мисля така.
— Какво можем да направим?
— Почти нищо. Не можем да го принудим да остане.