Дълго крачих умислен из стаята. После Сатаната ме разпали и отидох да потърся Оливър.
39. ОЛИВЪР
— Знам историята — каза Нед. — Всичко знам. — Усмихваше се стеснително, гледаше ме с влажни кравешки очи. — Не бива да се боиш от това, което си, Оливър. Изобщо не бива да се боиш от това, което си. Не можеш ли да разбереш колко важно е да познаеш себе си, да влезеш в главата си колкото може по-дълбоко и да се държиш според това, което си открил там? Но вместо това толкова хора вдигат глупави стени между себе си и себе си. Стени, изградени от безполезни абстракции. Много „Не трябва да“ и „Да не си посмял“. Защо? Каква полза от всичко това? — Лицето му грееше. Изкусител, дявол. Ели явно му бе разказал всичко. Карл и аз, аз и Карл. Искаше ми се да счупя главата на Ели. Нед кръжеше около мен ухилен, движеше се като котка, като готов да скочи борец. Говореше тихо, почти монотонно. — Хайде, отпусни се, Ол. ЛуАн няма да разбере. Не си играя на целувки и да приказвам после. Хайде, Ол, да го направим, да го направим. Не сме непознати. Достатъчно дълго страняхме. Това си ти, Оливър. Това е твоето истинското „ти“ там вътре, и това е моментът да го пуснеш да излезе. Ще го пуснеш ли, Ол? Ще го пуснеш ли? Сега? Ето го шанса ти. Тук съм. — И се доближи до мен. Погледна ме. Малкият Нед. Стига до гърдите ми. Пръстите му леко пробягаха по ръката ми.
— Не. — Поклатих глава. — Не ме докосвай, Нед.
Той продължи да се усмихва. Да ме гали.
— Не ми отказвай — зашепна ми. — Не ме отричай. Защото, ако го направиш, ще отречеш себе си. Ще отречеш реалността на съществуването си. А не можеш да го направиш, Оливър, нали? Не и ако искаш да живееш вечно. Аз съм спирка, през която трябва да минеш по пътя си. И двамата го знаем от години, дълбоко вътре. Сега изплува на повърхността, Ол. Сега всичко изплува на повърхността, всичко се събира, всичкото време се влива в сега, Ол, тук, в тази стая, тази нощ. Да? Да? Кажи да. Оливър. Кажи да!
40. ЕЛИ
Вече не знаех кой съм и къде съм. Бях в транс, в замая, в кома. Като призрак на самия себе си витаех из Къщата на черепите, реех се през ледените, потънали в нощен мрак коридори. Каменните образи на черепи ме гледаха от стените, хилеха ми се. Аз им се хилех. Намигах, пращах им въздушни целувки. Взирах се в тежките дървени врати, които чезнеха бавно в безкрайността, всяка врата плътно затворена, и загадъчни имена кръжаха в съзнанието ми. Това е стаята на Тимъти, това е на Нед, това е на Оливър. Кои са те? А тази стая е на Ели Щайнфелд. Кой?
Ели Щайнфелд. Кой? Е. Ли. Щайн. Фелд. Низ от непонятни звуци. Конгломерат от мъртви срички. Е. Ли. Щайн. Фелд. Да продължим. Тази стая е на брат Антъни, а тук вътре можеш да намериш брат Бернард, а тук брат Хавиер, а тук брат Клод, и брат Миклош, и брат Морис, и брат Леон, и брат Този и брат Онзи, и кои са тези братя, какво означават имената им? Ето още врати. Жените сигурно спят тук. Отворих една случайно. Четири легла, четири тела знойна женска плът, голи, проснати сред омачкани чаршафи. Нищо скрито. Бедра, задници, гърди. Отпуснатите лица на спящи. Можех да вляза при тях, да проникна в телата им, можех да ги обладая и четирите, една по една. Но не. Към място, където няма покрив, където ярките звезди блестят между голите греди. По-студено е тук. Черепи на стените. Бълбука фонтан. Минах през общите помещения. Тук ни въвеждат в Осемнадесетте мистерии. Тук правим святите упражнения. Тук ядем специалните храни. А тук… този отвор на пода, този омфалос, пъпът на вселената е тук, порталът към Бездната. Трябва да сляза долу. Значи долу, тогава. Ъгълът на спускане се снишава. Никаква бездна не е, само тунел, и го помня. Има преграда, каменна плоча. Тя поддава, поддава! Тунелът продължава. Бил съм тук преди, на идване от другата страна. Напред, напред, напред. Тромбони и рогове, хор от басове, думите на Реквиема трептят във въздуха: Rex tremendae majestatis, qui salvandos salvas gratis, salva me, fons pietatis. Навън! Озовах се навън. Пред мен — гола пустош, трънлива пустиня. Зад мен — Къщата на черепите. Над мен — звездите, пълната луна, небесният свод. Сега какво? Тръгнах колебливо покрай бордюра от каменни черепи с големина на баскетболна топка и по тясната пътека, прорязваща пустинята. Никаква цел нямах. Краката ми ме водеха сами. Вървях и вървях, часове, дни, седмици. После, вдясно от мен, видях грамаден очукан балван с грапава повърхност, тъмен. Пътният маркер, гигантският каменен череп. Дълбоко всечените черти бяха ръбати и сурови на лунната светлина. Черните кухини таяха езера от нощ. Нека медитираме тук, братя. Да се взрем в черепа под лицето. И коленичих. И с помощта на техниките, научени от благочестивия брат Антъни, отпратих душата си напред и поглъщах огромния каменен череп, и се прочиствах от цялата уязвимост пред смъртта. Череп, познавам те! Череп, не се страхувам от теб! Череп, нося твоя брат под своята кожа! И се смеех на черепа, и се забавлявах, превръщах го първо в гладко бяло яйце, после в глобус от розов алабастър и прошарен с жълто, после в кристална сфера, в чиито дълбини навлизах, за да ги проуча. Сферата ми разкри златните кули на изгубена Атлантида. Показа ми космати мъже, загърнати в рунтави кожи, подскачаха под светлината на факли пред нарисувани бикове по стените на осаждена пещера. Показа ми Оливър, лежащ изтръпнал и изтощен в прегръдките на Нед. Преобразих сферата в огромен череп, грубо изсечен от черна скала, и доволен, се запътих обратно по трънливата пътека към Къщата на черепите. Не влязох в подземния вход, а възвих отстрани на сградата и покрай фасадата на дългото крило, в което ни обучаваха братята, докато не стигнах до края на сградата, където пътеката започваше да отстъпва на градините и нивите. Пресягах се за плевели на лунната светлина и не намирах. Галех малките, едва прихванали корен растения в пиперените лехи. Благославях плодове и корени. Това е святата храна, това е чистата храна, това е храната на живот вечен. Коленичех между лехите, на студената мокра кална земя и се молех да ми се даде прошка за греховете ми. После отидох на хълма западно от Къщата на черепите. Изкачих го, смъкнах шортите си и гол в нощта изпълних святите упражнения за дишане. Коленичил, всмуквах нощния мрак, смесвах го с вътрешния си дъх, извличах от него сила, влагах тази сила в жизнените си органи. Тялото ми се разтваряше. Нямах маса и нямах тегло. Блуждаех, танцувах по въздушна колона. Затаявах дъха си столетия, реех се през еони. Доближавах истинското състояние на благодат. Сега бе подходящият момент да изпълня ритуала на гимнастиката и го направих. Движех се с изящество и живост, до каквито не бях достигал досега. Навеждах се, въртях се, извивах се, скачах. Политах нагоре. Плясках с ръце. Изпитвах всеки свой мускул. Изпитвах се до предела.