Зората вече идваше.
Първите отблясъци слънчева светлина се изсипаха над мен от хълмовете на изток. Коленичих с гръб на запад и се взрях в точката розова светлина, която растеше на хоризонта. Пиех слънчевия дъх. Очите ми бяха два проводника. Святият пламък се вливаше през тях и в лабиринта на тялото ми. Бях в пълен контрол, насочвах възхитителния огън по своя воля, отклонявах по своя приумица святата топлина към левия си бял дроб, към далака, към черния дроб, към капачката на дясното коляно. Слънцето наруши резката на хоризонта и се въздигна в цялата си прелест, съвършено кълбо, розовото зарево бързо преля в утринно злато. Изпълвах се със сиянието му.
Най-сетне, изпаднал в екстаз, тръгнах обратно към Къщата на черепите. Когато наближих входа, една фигура се появи от тунела: Тимъти. Беше намерил по някакъв начин градските си дрехи. Лицето му беше сурово и напрегнато — стиснати челюсти, изтерзани очи. Видя ме, спря и се изплю. Без да удостои появата ми другояче, закрачи бързо към пътеката.
— Тимъти?
Той не спря.
— Тимъти, къде отиваш? Отговори ми, Тимъти.
Той се обърна. Изгледа ме с ледено презрение и каза:
— Чупя се, мой човек. Защо по дяволите се мотаеш тук толкова рано сутринта?
— Не можеш да си отидеш.
— Не мога ли?
— Ще разбиеш Вместилището.
— Заеби Вместилището. Да не мислиш, че ще изкарам остатъка от живота си в този замък за идиоти? — Поклати глава. После изражението му омекна и той продължи не толкова грубо: — Ели. Виж, осъзнай се. Опитваш се да живееш във фантазия. Няма да стане. Трябва да се върнем в реалния свят.
— Не.
— Ония двамата са безнадеждни, но ти поне все още можеш да мислиш рационално, надявам се. Можем да закусим във Финикс и да вземем първия полет до Ню Йорк.
— Не.
— Последен шанс.
— Не, Тимъти.
Той сви рамене и ми обърна гръб.
— Добре. Стой с лудите си приятели тогава. На мен ми писна, мой човек! Писна ми.