Калеб знаеше, че момичето е на края на силите си. Усещаше страха й. Тя мислеше, че ще я ухапе и ще разкъса гърдата й. Разбра, че е на косъм да стори това, и спря да я измъчва. Беше готов да забие кучешките си зъби в нея... Вдигна глава и отново се изправи.
Ейлийн не го погледна повече. Нито искаше, нито можеше.
- Ще има време за това... Тялото ти отвръща на моите ласки -каза той с чувството на победител. - И не, няма да те обезобразя.
Тя се стресна, като чу от устата му собствените си мисли.
- Макар че го заслужаваш - продължи той.
- Какво си ти? - попита Ейлийн с тънък гласец и забит в пода поглед.
- Според теб нещо, което не заслужава да живее. Това беше друга нейна мисъл.
- Така мисля и ти ми даваш основание за това. Ти си чудовище, което... което злоупотребява с жените - каза с презрение. -Същество без душа и сърце, което се наслаждава, като унижава с насилие другите. И ако твоите събратя са такива, ако... това е във вашата природа, тогава... се надявам да продължат да ви измъчват, както казваш, че пра... правят.
Това беше последното, което очакваше да чуе от жена, която беше уплашена от него, от жена, която беше убийца.
Една вена започна да трепти на слепоочието му. Някакъв мускул на брадичката му се движеше, без да може да го контролира. Смръщи се и стисна още по-силно китките й, докато чу изпукване.
Ейлийн отметна глава назад и изпищя, докато дъхът й секна. Би се заклела, че й е счупил китката. Раменете й се разтърсваха от неспирни спазми. Опита се да не плаче силно. Не искаше да му достави удоволствие. Прехапа силно устни, за да се опита да забрави болката в дясната ръка, която той продължаваше да държи заедно с лявата.
- Смяташ, че се шегувам ли, Ейлийн? Смяташ, че се наслаждавам на това ли? Не, за разлика от вас. Чуваш ли? — разтърси я той.
Боговете знаеха, че е така. Мразеше да се отнася така с жена, но тя се подиграваше с него. Гневът го разяждаше, а жаждата за отмъщение го водеше напред. Никога не беше наранявал жена. Дори сега не беше сигурен, че го е сторил нарочно. Не искаше да счупи китката й. Трябваше да си мери силата. Тя беше по-крехка от него. Но като чу как говори за ванирите, загуби контрол.
- Няма да те убия. Ще те обвържа с мен завинаги. Аз също ще плащам за греховете си, също ще търпя наказание за това, което ще ти сторя - прошепна той отново и пак вдигна хищно брадичката й. - Не вярваш ли? Ще те превърна в една от нас и никога няма да се освободим един от друг. Ще бъдеш моята курва завинаги. Завинаги - повтори с омраза.
Тя почувства как стомахът й се свива.
- Не искам да бъда като теб - отвърна Ейлийн. - Ще се самоубия, преди това да се случи, или ще намеря начин да убия теб. Никога, по-добре да умра - повтори, като движеше главата си ту на едната, ту на другата страна. - Не знам какво съм ти направила, за да се отнасяш така с мен, но се заклевам, че грешиш - каза тя и се опита да покаже достойнство. - Ще ме накажеш, без да ме познаваш, без причина. Аз съм невинна.
- Невинна? - повдигна вежди и я изгледа от горе до долу с похотлив поглед. - Аз ще съм този, който ще докаже това.
Дръпна я от стената и я накара да върви пред него. Тя се спъна и се подпря на рамката на вратата, за да не падне. Прониза я болка от върха на пръстите до рамото и челото й се ороси с перли пот. Никога не се беше изпотявала толкова. Слабостта достигна краката й и подът се раздвижи.
Калеб я хвана през кръста, преди да падне.
Какво правеше? Какво го интересуваше дали ще падне? Сякаш ръцете му се опариха и отново я блъсна напред.
- Върви — нареди той.
Ейлийн потисна един позив за повръщане и спря пред стълбите.
- Нищо няма да ти кажа, докато не ми дадеш да се покрия с нещо.
Луда ли беше? Защо му каза това? Така той щеше да помисли, че тя има нещо общо с лудостта, за която й беше разказал... Зачака отговор. Тишина.
- Можеш да четеш мислите ми? - попита го, не получи отговор. - Прочети ги и ще разбереш дали те лъжа.
- Не мога да проникна в мислите ти. Добре знаеш защо. Баща ти те е научил да се пазиш. Досега не съм успял да се вмъкна в главата ти. Само отгатвах какво мислиш. Погледът ти е много изразителен, когато си уплашена, така че престани да се преструваш, че не знаеш за какво говоря. Не си невинна.
- Моля те. - Стоеше с гръб към него. Стисна в юмрук лявата си ръка. Дясната започваше да се подува, а китката й беше станала тъмноморава. - Баща ми нищо не ме е учил.
-Лъжеш.
- Не... аз... позволи ми да се облека - помоли тя. - Не искам да ме видят така.