- Добре - отвърна Калеб. Искаше да приключи темата. - Тогава да седнем и да продължим обсъждането - предложи той приветливо. - Не искам да говорим повече за моята жена.
Ас беше по-зрял и внасяше необходимата доза отговорност сред тези ванири. В напрегната обстановка продължиха да обсъждат онова, което беше открил Калеб. Но макар че телом беше там, част от душата му не беше тук. Неговата саraid я беше отнесла със себе си.
19
Адам и Ноа наблюдаваха в огледалото за обратно виждане как Айлийн тихо плаче. Двамата берсерки бяха напрегнати, най-вече платиненорусият. Какво й беше сторил вампирът този път?
- Искаш ли да поговорим? - попита я загрижено Ноа. Айлийн го погледна в огледалото и поклати отрицателно глава.
- Мога да наритам красивото му лице, ако искаш - каза й разпалено.
Тя се усмихна през сълзи и отново поклати глава.
- Не, благодаря. Ноа... всичко наред ли е между нас? Ноа я погледна мило.
- Той си го заслужаваше, Айлийн. Знам, че те заболя, но си наясно, че той заслужаваше наказание. Не ти се сърдя.
- Аз съм ти малко сърдита. Но ми минава... - Усмихна се и видя, че Ноа също се смее.
Адам наблюдаваше замислено сцената. Ноа беше забелязал, че от предишната нощ неговият приятел беше станал по-мълчалив от нормалното.
- Как е твоята приятелка? - попита я Адам, като гледаше напред. Айлийн се изкашля, учудена от въпроса.
- Предполагам, че е добре. С Дана е, сестрата на Калеб. Искам да отида да я видя сега.
- А - отвърна той, а черните му очи гледаха невъзмутимо напред. - Един от върколаците я рани в корема. - От гласа му струеше гняв.
Айлийн почувства, че сърцето й се качва в гърлото. Рут ранена? Грабна чантата си и извади телефона. Набра номера на Дана.
- Здравей, Айлийн - отговори глас от другата страна.
- Как е Рут? - попита тя с подсмърчане.
- Раната е добре. Впечатляващо е колко бързо зараства...
- Къде живеешq Дана? Идвам при теб.
- Почакай, Айлийн. Има един проблем с Рут.
- Какво... какво става?
- Не мога да променя спомените й. Не мога да я накарам да запомни други неща... не забравя онова, което се случи, и съзнанието й не ми позволява да проникна. С Габриел нямаше проблеми.
Айлийн остана загледана напред, с широко отворени очи.
- Искаш да кажеш, че Рут вече знае какво съм аз? Че няма начин да я накараме да забрави?
- Да. Аз не мога, съжалявам.
Разбира се, Дана не живееше в някакво скромно жилище. Домът й беше като този на Калеб, с тази разлика, че беше в лилавата и жълтата гама. Хармонични цветове, които се съчетаваха много добре и действаха успокояващо. Въпреки че къщата беше четвъртита отвън, стаите и вътрешните помещения бяха овални, както при брат й.
Вратите се отвориха автоматично и сега Айлийн се качваше по стълбите към една от луксозните стаи, където бяха Рут и Габриел.
Габриел тръгна към нея, когато тя влезе в стаята.
- Айлийн... - прегърна я и я целуна по бузата.
Наложи й се да положи неимоверни усилия, за да не избухне в плач. -А Рут?
- Когато тръгна с Калеб снощи - обясни й Габриел уверено, - Рут и аз останахме с Дана, с русия, който не я оставя на мира, и с Каал. Прекалихме с пиенето. На Рут нещо не й понесе и сега й е лошо. Добре че Дана - погледна я с обожание, когато тя се показа на вратата със загрижено изражение - беше така добра да ни доведе тук.
Айлийн преглътна тъжно и погледна Дана.
- Габриел - прошепна Дана с хипнотичен глас, - отиди долу да хапнеш нещо.
- Разбира се - отвърна той и кимна, безизразен като мумия.
Айлийн беше все по-отвратена от собствените си способности. Ако Габриел разбереше някога какво позволяваше да му сторят и какво беше направила тя самата, щеше да се отврати от нея.
- Ела. - Дана я хвана за ръка, привлече я към себе си и я прегърна. - Не изглеждащ добре, Айлийн.
Тя се остави силната сестра на Калеб да я прегърне.
- Надявам се, че нямаш нищо против Ноа и Адам да останат в градината ти. Мислят, че ще избягам или нещо подобно. Дядо ме пази, така че те са моята охрана. Ас се страхува за моята безопасност.
Дана кимна и попита: -А брат ми?
- Не ми говори за него - каза сърдито Айлийн. - Искам да видя Рут.
-Не мога да проникна в главата й, Айлийн - подготви я Дана.
- Наистина е много силна. Странно е как човешко същество може да затвори съзнанието си за ванир по този начин. Да не би да има някаква дарба?
- Рут? Не. Доколкото знам.
Дана остана загледана в нея известно време и кимна.
- Ела. — Погали я по лицето и я заведе до стаята.
Рут лежеше на леглото със свити колене, заровила лице в тях. Къдравата й махагонова коса се спускаше по раменете й. Тялото й трепереше.