- Господи... Рут - прошепна Айлийн и отиде към нея. Рут вдигна глава и извика:
- Махай се! - Скочи от леглото и се долепи до стената. - Не се приближавай до мен... - Бадемовидните й очи с цвят на кехлибар я гледаха с ужас.
Айлийн се вкамени. Чувстваше страха й. Най-добрата й приятелка се страхуваше от нея.
- Рут, аз съм... твоята приятелка - каза й съкрушено.
- Ти не си моя приятелка. Ти си чудовище - изръмжа Рут.
- Не е вярно - прошепна Айлийн. - Рут, познаваме се от деца...
- Какво си направила на Габриел? Защо се държи, сякаш е дрогиран?
- Нищо не съм му направила. Аз не съм такава, за каквато ме мислиш, Рут. Аз не...
- Същата си като тях. Променила си се. Очите ти, кучешките ти зъби... Мислиш ли, че не забелязах? Различна си. Опитах се да не обръщам внимание на това, исках да съм сигурна, че нямаш някакъв проблем... А виж в какво състояние съм сега... Вече не си моя приятелка. Не знам какво си. Дори не нося кръст - прошепна с празен поглед и докосна с ръка шията си.
- Покажи ми корема си, Рут. Вчера са те ранили...
- Какво искаш да видиш? - извика ядосана. Златистите й очи бяха пълни със сълзи. - Гледай! - Вдигна тениската си и показа одраскванията, които заздравяваха, но още бяха възпалени. -Това ми сториха твоите приятели.
- Тези, които те нападнаха, не са мои приятели. Ти и Габриел сте ми приятели. - отвърна Айлийн и се доближи предпазливо към нея. - Калеб ти спаси живота...
- Той е вампир, по дяволите... Като теб... Като нея... - посочи Дана. - За Бога, дори имате кучешки зъби. Беше истинска касапница, а ти се държиш, сякаш нищо не се е случило. - Поклати глава недоверчиво. - Не, не се приближавай към мен. - Изпъна ръце, за да я спре.
- Те са добронамерени, Рут. Защитават хората от това, което те нападна.
-Не...
- Не бих те наранила за нищо на света, Рут. - Бузите й бяха мокри от сълзи. Лилавите й очи умоляваха за разбиране.
- Не искам да ме докосваш, моля те - каза рязко Рут. - Мисля, че съм се побъркала. - Затвори очи и обхвана с ръце главата си.
Айлийн си наложи да се успокои. Не можеше да понесе единствените двама души, които обичаше, да се отдалечат от нея. Твърде болезнено беше. Достатъчно й беше отхвърлянето от страна на Калеб.
- Рут... - каза тихо. - Истина е. Трябваше да съм честна с вас...
- Айлийн - обади се Дана предупредително. Беше опасно да разкрива същността си. - Не трябва.
- Разбира се, че трябва - изръмжа Айлийн. Рут преглътна и отпусна ръце до тялото си.
- Какво е истина? - попита и я погледна втренчено. -Аз... вече не съм... като теб.
- Защо? - настоя Рут. - Какво си, по дяволите, Ейлийн? Ще ме ухапеш ли? Да ме убият ли искат? — Погледна Дана, която се стресна от тези думи.
- Ако са искали да те убият, вече щеше да си мъртва. Но те уверявам, че първо трябва да минат през трупа ми, преди да те докоснат. Заклевам се.
Рут отпусна рамене и остави образът на нейната най-добра приятелка да изплува отново пред очите й. Дългата й блестяща коса беше преметната през едното й рамо. Новите й лилави очи гледаха в земята. Черните й мигли бяха мокри от сълзи и подсмърчаше като малко момиче, на което са взели любимата играчка. Това беше Ейлийн. Не носеше черна пелерина, очите й не бяха бели, устата й не беше изцапана с кръв. Тялото й беше същото, гласът също, а погледът, въпреки че не беше син, продължаваше да излъчва обич и доброта. Обич към нея.
Рут се разплака. Все пак Ейлийн не беше същата. Притесняваше се за нея. Беше се отдалечила от живота й за няколко дни и когато се видяха отново, се беше превърнала в нимфа с лилави очи и кучешки зъби.
Айлийн вдигна глава, пристъпи напред, прегърна Рут и избухна в плач.
- Рут, моля те... никога не бих те наранила. Не плачи. Обичам те. Моля те, не ме отблъсквай. Моля те.
Рут се вкопчи в нея.
- Какво се е случило с теб, Ейлийн? Какво става?
- Това е много дълга история...
- Не ме интересува. Веднага ми разкажи всичко - прошепна до рамото й. Беше малко по-ниска от Айлийн.
Айлийн я отведе до леглото и докато сядаха една до друга, почувства как стокилограмов камък се откъртва и облекчава болката в гърба й.
Рут слуша в продължение на цял час разказа на Айлийн, кимаше като дете и си играеше с подгъва на тениската си. Айлийн й обясни всичко, дори най-болезнените и срамни подробности. Всичко.
- Какво мислиш? - попита накрая. Страхуваше се от отговора. Рут я погледна и очите й се усмихнаха. Погледна лицето й, устните, брадичката, косата с цвят на черен кехлибар... Да, тя несъмнено още беше най-добрата й приятелка. Положи глава върху краката на Айлийн и дълго лежа така, без да каже нищо.
Айлийн вдигна ръка и погали косата й, както правеха винаги когато бяха сами и си разказваха най-интимните тайни.