- Каза, че ще бъдеш моя приятелка. - Дана потвърди засрамена. - Това правят приятелките една за друга. И те моля да ми помогнеш да поема отново юздите на живота си, да бъда силна и да не се огъвам пред нищо и никого. Ти си жена. Жените трябва да се подкрепяме.
Дана отмести поглед. Тя нямаше приятелки, истински приятелки. Брат й, Мену и Каал толкова я пазеха и беше толкова ценна за мъжете в клана, че я бяха лишили от много неща, като например от това да създава приятелства.
В рамките на клана Дана беше уважавана и обожавана от всички. С нея беше свързано старинно пророчество, което я посочваше като надеждата за Деня на вратата. Денят, в който щеше да се отвори вратата в пространството, която щеше да свърже световете. Тя щеше да бъде гербът, който нямаше да позволи на злото да проникне. Дотогава щеше да бъде пазена където и да отидеше. Никой не знаеше със сигурност кога ще настъпи този ден. Единственото важно нещо беше тя да е в безопасност.
Чувстваше Айлийн близка. Заради онова, което беше преживяла, заради това, което й се случваше в момента. Дана познаваше отлично болката на саraid. Преглътна и изтласка спомените и раните, които още зееха отворени.
Айлийн я гледаше с невероятните си очи, изпълнени с надежда, и нещо се пробуди в Дана - нещо, подобно на преданост. Въздъхна и се предаде на тези умоляващи лилави очи.
- Добре.
Айлийн се усмихна и я прегърна силно. -Благодаря ти.
- Не е толкова трудно, колкото си мислиш - каза Дана. - Само трябва да го пожелаеш. Казах ти, че съзнанието се подчинява на определени шаблони. Представи си бетонна стена. Колкото по-твърд е материалът, толкова по-трудно ще бъде да проникнат в теб. Съвсем просто е.
- И така трябва да действам за всичко? Това ли е? - попита Айлийн колебливо.
- Да - отвърна Дана. - Когато искаш да преместиш нещо, представи си, че този предмет вече се движи и се насочва накъдето искаш. Искаш да говориш с животните? Представи си, че си едно от тях, и им говори. Тичай и скачай, както искаш. Ще стигнеш толкова високо, колкото ти трябва, и толкова бързо, колкото си представиш. Не е трудно, защото е заложено в генетичния ни код, това са нашите дарби. Когато възпитават децата си, ванирите трябва да ги обучат на всички морални норми, за да не злоупотребяват със своите способности и да не преминат в друга крайност. Но ти нямаш нужда от тези напътствия.
- Възможно ли е хора като Габриел и Рут също да имат дарби, свързани с мисълта, като вас? - попита Айлийн.
- Да, разбира се. Само че те трябва да положат много повече усилия, да се подготвят сериозно и да повярват, че това може да се случи. Проблемът при хората е, че в продължение на хиляди години са ви карали да мислите, че не можете развиете потенциала на своето съзнание. Че сте просто устроени, гладки като дъска. Оформили са съзнанието ви, мозъка ви, умението да променяте физиката си, генетичния ви код, да променяте себе си и да се превръщате в мощно оръжие. Но са ви научили да не вярвате в себе си.
Айлийн се съгласи замислено. Когато беше човешко същество, не мислеше, че е възможно нищо от това, което преживяваше в този момент, и все пак то се случваше. Колко от това, на което я бяха учили, беше истина? Обществото, религията, образованието... не споменаваха нищо за психичния потенциал на хората. Като педагог трябваше да помисли върху това.
Значи беше лесно? Щеше да покаже на Калеб някои неща, например, че е господарка на живота си и има право да избира.
Ако можеше да направи всичко това, можеше да се престраши и да направи други неща. Например да търси Самаел през деня. Тя беше добър следотърсач. Знаеше го. Баща й Тор е бил такъв. Носеше това в кръвта си. И ако Самаел беше успял да намери Тор, защото са били братя, тя също можеше да открие Самаел, защото, въпреки че й беше противно, той беше неин чичо.
Нещо премина през съзнанието й. Нещо опасно, което накара стомахът й да се свие и сърцето й да бие по-бързо.
- Айлийн, бягай.
Вик на болка отекна в помещението. Гласът на Ноа.
- Какво беше това? - попита Габриел, хвана Рут за ръка и изтича при тях.
- Дана - каза Айлийн, - в градината има върколаци. - Приближи се до прозореца.
Ноа и Адам лежаха на земята, а някакви огромни върколаци ги ритаха.
Стъклото на прозореца се пръсна, а Айлийн се спусна към Дана със свръхчовешка бързина и я прикри от слънчевите лъчи.
- Проклятие! - извика Дана.
- Не мърдай! - Прегърна я силно. - Габриел, донеси ми черния чаршаф, за да я завия. Откъде знаят, че сме тук?