Калеб можеше да запали Троя, ако иска, но нямаше да проникне в главата й. Никога вече, без тя да му разреши.
- Опитайте се да издържите още малко - каза тя и се наведе, за да им стисне ръцете. - Отивам при Дана и останалите. Трябва да ги скрия.
- Ти също трябва да се скриеш - укори я Адам.
- Да - отвърна тя изтощена. След като дядо ви отведе и всички сме по-спокойни.
Отново влезе в къщата. Върна се при приятелите си и им помогна да се изправят.
Чу се мелодия на мобилен телефон. Айлийн започна да търси опипом сред телата на върколаците. Бръкна в едни дънки и извади посребрена нокия.
Личен номер.
Тя вдигна и от другата страна се чу глас:
- Чаках да ми се обадиш, тъпако. Хвана ли сестрата? Айлийн пребледня. Изтича при Габриел, пусна телефона на говорител и зачака гласът да заговори отново.
- Там ли си, глупако?
Айлийн кимна и накара Габриел да се престори, че е върколакът. -Да.
- Хвана ли момичето? -Да.
- Надявам се, че не си я наранил много. Шефът иска жената хибрид и сестрата ще бъде добра разменна монета. Ако я върнем в лошо състояние...
- Добре.
- Тогава ще се видим довечера в „Айви". Доведи ми я и не забравяй да я дрогираш. Жената ванир е много силна и е важна за шефа. В девет. Не закъснявай.
- Да.
- А... забравих. Облечи се прилично, помни, че ще има влиятелни хора, от висшето общество. Не искаме дрипльовци.
Мъжът затвори.
Айлийн прибра мобилния телефон. Ръцете й трепереха. Познаваше този глас. Беше Виктор.
- Какво беше това? - попита Дана.
- Току-що си уредихме среща с шефовете тази вечер - отвърна Айлийн решително. - Да тръгваме.
Тримата бяха покрити с чаршафа и се оставиха на Айлийн да ги води.
-Внимателно с това стъпало... така... още едно... много добре, вдясно... дясно, Рут, не ляво... така...
- Не ме настъпвай, Габриел - каза Рут, гласът й още трепереше.
- По дяволите, нищо не виждам - отвърна той.
- Дана? - попита Айлийн. - Добре ли си?
- Ще бъда добре, когато се скрия от слънчевата топлина и кожата ми престане да се изпотява. Обезводнявам се.
Стигнаха до вратата, която водеше към подземните коридори.
Айлийн покри ръката на Дана със своята, за да не може нито един слънчев лъч да докосне влажната й фина кожа. Постави дланта й върху системата за идентифициране и междинната врата се отвори.
- Дом, сладък дом... - прошепна Дана.
Само факли осветяваха каменния коридор. Дана махна чаршафа и погледна Айлийн с огромните си зачервени очи.
- О, Господи, Айлийн... - Приближи се до нея загрижено и хвана внимателно брадичката й. - Боли ли те? Рамото ти е разкъсано.
Айлийн погледна грозната рана и се намръщи.
- Брат ми трябва да ти помогне.
- Не! - И дума не можеше да става. Беше горда от това, което беше направила, без ничия помощ. Не искаше да се почувства отново уязвима с ванира, който нямаше доверие в нея, не беше открит с нея, не я разбираше. Не беше склонна да говори с него.
- Айлийн... - прошепна Дана.
- Това, което направи там горе, сама... - каза замислено Габриел. - Беше... ами... нямам думи. Беше Лара Крофт74, обладана от момичето от „Екзорсистът"75. Беше като комикс в действие.
Отвън се чу шум от спиращи коли.
- Дядо ми дойде - каза Айлийн леко потисната. - Стойте тук. Като излезе в градината, видя как Ас поставя инжекции на Адам и Ноа. Като я забеляза, той веднага се изправи.
- Но... какво са ти сторили? - Хвана я за здравото рамо и силно я прегърна.
- Ще се оправя — каза тя до гърдите му.
Разказа му какво се беше случило. Кожата на Ас настръхна. Може би Калеб беше прав, че трябва да я затворят и пазят, докато целият кошмар отмине.
- Айлийн, носиш във вените си кръв на воин. Ти си много силна. Това означава ли, че вече си се научила да използваш способностите си?
- Уча се. - Откъсна се от прегръдката му. - Но трябваше да се справя сама.
- Страхувам се за теб. Не искам да те виждам замесена в никакви битки.
- Не мислиш ли, че е неизбежно, дядо? Не мислиш ли, че ще е по-добре да мога да си служа с дарбите си на сто процента и да съм подготвена за дни като този?
-Айлийн... - Той отново я прегърна. - Постъпихме зле. С Калеб решихме, че е по-добре да те пазим. Никакви битки, никакви удари. Жените берсерки и ванири са защитавани и обожавани. Не са създадени за битки.
- По дяволите, дядо! Вече видя, че не е така. Разсъждавате старомодно.
- Не ми говори с този тон, момиченце.
- Не ми казвай какво да правя.
Беше много ядосана. Адреналинът продължаваше да бушува във вените й.