- Възползвай се, Калеб - засмя се Каал, хвана Виктор през раменете и го вдигна като чувал с картофи. - Имаш топличко тяло, което те очаква.
- Внимавай - заплаши го Ас, - говориш за моята внучка.
- Ще се видим по-късно - измърмори Калеб и излезе от ресторанта.
- Ако оцелееш - извика весело Каал.
Калеб не им отговори. Вече не ги слушаше. Единственото, за което копнееше, беше да потъне в тялото на Айлийн. Да я притежава по всички възможни начини. Да утоли глада и жаждата си по нея.
Мислеше само за това, когато полетя към облаците. Знаеше как ще реагира Айлийн, когато го види.
Въпреки че му беше сърдита, тя беше гладна и със сигурност страдаше. Но беше и наранена от всичко случило се между тях сутринта.
Той я беше отхвърлил и беше скрил от нея онова, което беше разбрал за родителите й. Беше му все едно дали му се сърди, той можеше да се справи с този гняв в леглото, но преди това тя трябваше да отстъпи. Трябваше да я усмири.
Членът му набъбна още повече. Заболя го. В това състояние дори той не можеше да контролира желанието си, но трябваше да спечели Айлийн, тя трябваше да му се отдаде.
С тази мисъл в главата се приземи на горния етаж, където спеше неговата половинка, неговата спътница. Искаше единствено нея.
По-възбуден от когато и да било, той откри, че един от широките прозорци на спалнята й е леко отворен.
21.
Това беше третият студен душ, който вземаше тази нощ. Отново облече жълтата си нощница пред огледалото. Рамото й пулсираше, а устната й беше възпалена. Но това не беше достатъчно, за да й попречи да чувства вулкана, който бушуваше в нея. Вулкан от желание. Усещаше кожата си свръхчувствителна, нощницата докосваше зърната на гърдите й и ги галеше като с крила на пеперуда. Гореше, а кучешките зъби я боляха.
Изобщо не беше мигнала. Мислеше за Калеб всяка секунда.
Беше опитала. Пет минути седя на леглото в поза лотос и се опита да медитира, да изпразни съзнанието си, да не мисли за него. Резултатът беше унизителен. Приключи свита на кълбо. Сподавяше тихите си ридания в завивката, а тялото й трепереше от студ.
Ами ако го бяха наранили? Ако беше ранен? Беше абсолютно и безвъзвратно обречена. Беше разбрала, че без него нямаше да може нито да чувства, нито да живее, нито да обича... И това я подлуди.
Ами ако не беше неговата саraid? Ако той беше прав? Какво щеше да прави тогава? Трябваше ли да му се моли? Тя го желаеше. Копнееше за контакт с тялото му почти толкова, колкото със съзнанието му.
Когато правиха любов, беше открила нещо обезпокоително. И тези часове на страдание й бяха отворили очите.
Беше преживяла най-пълноценния и щастлив момент в живота си в прегръдките на този келт. Този момент на взаимно отдаване беше идеалната светлина, идеалната енергия, идеалната симбиоза между две души. И се молеше на Господ, ако имаше Господ там на небето, нищо да не нарани Калеб и той да се върне при нея, дори само за да се нахрани.
Значеше ли това, че е влюбена? Общуването с него беше създало силна връзка между двамата. Или поне така си мислеше тя.
Тя обаче също имаше достойнство и нямаше да му се моли за нищо. Ако той решеше да поиска от нея нещо, да заповяда, тя щеше да му го даде. Но ако нямаше да й даде нищо, тя нямаше да тича след него.
С неговата кръв можеше поне да преживява някак, защото бяха свързани и вече нямаше връщане назад. Но не успяваше да си представи да споделя тялото си с друг човек, освен с него. И щеше да изгори от ревност, ако той докоснеше друга жена така, както беше докосвал нея. Ами тогава? Щеше да живее вечно, без да се наслаждава на Калеб? В копнеж по него?
Айлийн, нямаш ли достойнство? Нарече те уличница. Каза ти, че не си истинска жена. Събуди се.
Айлийн излезе от банята. Обви ръце около тялото си, за да успокои треперенето. Влажната й коса залепваше по гърба и мокреше нощницата й. Някакъв полъх я накара да настръхне. Беше благодарна, защото кожата й пареше, сякаш имаше температура. Но откъде идваше този полъх? Беше затворила всички прозорци. Тогава го видя.
Калеб. Беше се навел на балкона, почти на четири крака, а вятърът развяваше дългата му коса. Погледът му на хищник беше впит в нея. Лицето му беше напрегнато, впечатляващите му мускули се очертаваха под черния потник. Зелените му очи искряха и я оглеждаха жадно. Айлийн беше фантазия от плът и кръв. А той я имаше цялата за себе си.
Устата на Айлийн пресъхна. Той беше заплаха в най-буквалния смисъл. Излъчваше опасност от всяка пора на тялото си.
Стояха на почти пет метра разстояние. Единствената светлина идваше от лампите в градината и от луната. Въпреки това тя забеляза, че Калеб облизва кучешките си зъби. После очите им се срещнаха.