Тогава Калеб се усмихна така, сякаш беше спечелил награда. Айлийн не беше подготвена да го види, нито да почувства, че нещо вътре в нея се отпуска напълно. Притеснението беше изчезнало и беше отстъпило място на радост, на необуздано вълнение. Но други, противоречиви чувства се намесиха и я накараха да отстъпи крачка назад.
Усмивката на Калеб изчезна, когато видя съмнението и колебанието й. Сянка премина през погледа му. Скочи и я заклещи към стената.
Айлийн го погледна изненадано. Преди секунда между тях имаше разстояние, а сега главата й беше в затвора на ръцете на Калеб.
Преглътна, а Калеб проследи съсредоточено движението на гръкляна й.
- Какво правиш тук? Мина ли всичко добре? - попита тя тихо. Калеб сякаш не я слушаше, но накрая потвърди.
- Добре ли е дядо ми? -Да.
- А Ноа и Адам? -Да.
-А... Дана?
- Също.
Замълчаха. Калеб задържа погледа си върху раната на рамото й и охлузванията по лицето й.
- Боли ли те? - попита, без да откъсва очи от устните й. После плъзна кокалчетата си по шията й и докосна нараненото рамо. Погледна я през гъстите черни мигли. В зелените му очи имаше болка. - Момиче...
Щеше да убие всички.
Айлийн потрепери от ласката му. Не знаеше какво да прави с ръцете си и за да потуши желанието си да го докосне, ги постави зад гърба си и ги притисна с тяло към стената. Не искаше да му отговаря, но тогава Калеб отново я изуми. Зарови лице в шията й и изстена тъжно. Ако той беше с нея, със сигурност нямаше да я наранят.
Айлийн усещаше дъха му по шията си и се принуди да затвори очи и да си спомни, че трябва да диша. Нима Калеб също трепереше?
- Заловихме Виктор - каза й той и докосна шията й с устни. -Утре ще го разпитаме.
Господи! Виктор.
- А Микаил? — Не можа да избегне треперенето на гласа си и омекването на коленете.
- Микаил беше с него, но избяга. — Отдръпна се от шията й, за да види реакцията й. Тя го погледна с лилавите си очи. Молеше за още информация. - Той вече не е същият. Той... Айлийн... Някой го е трансформирал. Сега е като мен.
Дъхът й секна.
- Какво искаш да кажеш?
- Някой го е ухапал и е обменил кръв с него.
- Кой? Самаел ли? - прошепна глухо тя.
- Възможно е.
- Той дойде ли?
- Не. Но се надяваме да разберем от Виктор до каква степен Самаел е замесен в това. Знам, че той е виновен за всичко.
- Но защо?
Айлийн стисна устни и панталонът на Калеб набъбна още повече.
Майчице... Тя беше богиня, изпълнена с решителност и сила. Отново се притисна към нея и безсрамно се отърка в слабините й.
- Няма ли да попиташ аз как съм? Питаш за всички, освен за мен? - каза той раздразнено.
Айлийн почувства разочарованието му.
- Имаш кръв по лицето.
-Nosferatum - измърмори той и се избърса бързо с опакото на ръката.
Айлийн се опитваше да потисне сексуалната възбуда, която той активираше в цялото й тяло.
- Трепериш, ванире - прошепна дрезгаво.
- Студено ми е. Стопли ме.
- Какво правиш? - каза тя, като се опитваше да се отдръпне и извърна лице.
- Дойдох да те нахраня — прошепна той в ухото й.
- Донесе ли ми... шишенцето? — попита предпазливо. Калеб заби пръсти в стената и остави дълбоки дупки. Изви се, сякаш го бяха ударили с камшик.
- Това ли искаш? — отвърна, без да отделя лице от шията й.
- Разбрахме се, че това ще бъде нашият начин да пием един от друг.
- Не. Айлийн... - Вдигна лице и я погледна. Докосна носа й със своя. - Така реши ти, аз не съм се съгласявал. Ако си гладна, знаеш къде трябва да забиеш кучешките си зъби. - Съблече тениската си с едно движение, откри целия си торс и се приближи до нея. Притисна я с тялото си към студената стена.
Айлийн задиша учестено. Гърдите й се повдигаха неравномерно. Гледаше гръдния кош, шията и лицето на Калеб, сякаш бяха най-важното в живота й.
- Ухапи ме — заповяда й той.
- Не - отвърна тя сломена.
- Ухапи ме, Айлийн. - Прокара силната си ръка зад тила й и я приближи до себе си, докато лицето й потъна в гърдите му. Знаеше, че тя усеща галона на сърцето му. Разбираше ли колко силно я желае? Знаеше ли каква нужда има от нея, или продължаваше да гледа на него като на деспотичен диктатор? Въпреки огромното си желание чакаше тя да пие достатъчно, за да заздравеят раните й.
- Не - изстена тихо Айлийн, като търкаше носа си в гърдите му. Подуши кожата му. Несъзнателно търсеше следи от други жени. Не усети нищо, само неговия плодов аромат. Зарадва се и почувства облекчение.
- Искам да ме изслушаш - прошепна над главата й. - Ако искаш да узнаеш всичко, което открих за родителите ти, и всичко, което се случи днес в ресторанта, само трябва да пиеш от мен.