- Проклет кучи... - изкрещя Айлийн.
Калеб я хвана за раменете и започна да я влачи към другия край на стаята. Тя се опита да се освободи, но той не й позволяваше. Когато я притисна към стената, рязко я обърна с гръб към себе си.
Айлийн почувства как Калеб се притиска към нея, плъзва една от огромните си ръце по бедрата й, сграбчва жълтата й нощница и я вдига безсрамно.
- Какво правиш? - прошепна тя. Не се страхуваше. Усещаше само, че гневът я смазва с изгаряща болка. Мразеше го. И въпреки това искаше всичко, което той можеше да й даде.
- Не съм ти благодарил за това, че спаси сестра ми.
- Не го направих заради теб...
- Айлийн... - измърка Калеб в ухото й, докато притискаше члена си в стегнатия й задник. — Знам това. Днес ме уцелиха с едно от онези средства за парализиране, за които говорихме тази сутрин. - Зарови нос в косата й. - Господи, колко хубаво ухаеш. - Плъзна огромната си ръка под нощницата й и опипа цялото й бедро. Дълга, нежна ласка. Повдигна нощницата и я набра на талията й.
Искаше да я види гола, но се натъкна на копринени бикини с цвета на нощницата.
-Пусни ме, Калеб - изкрещя отчаяно Айлийн. — Не... не прави това, моля те.
Калеб не обръщаше внимание на нищо, освен на тялото й. Погали властно задните й части и се усмихна. Той беше господарят на тази плът. Той беше единственият, който можеше да се наслаждава на Айлийн.
- За късмет - продължи, без да престава да я гали, - ми инжектираха противоположното вещество.
- Противоположното...? - прошепна Айлийн, намръщи се и изтръпна, когато си спомни. - Майчице... Веднага ме пусни.
- Да. Можех да се облекча с която и да е друга жена. Но съм тук, защото единствената, за която мога да мисля, и единствената, която желая, си ти. - Пъхна палци под гащичките й и ги смъкна бавно по краката й. Задъха се. - Успокой ме, Айлийн. Об... облекчи ме... Покажи ми, че си моята саraid. — Докосна шията й със зъби. - Вече не мога да се контролирам. - Опря глава на тила й. - Знам, че ти също ме желаеш. Със сила, която дори плаши. Знам, защото с мен се случва същото.
Тя поиска да се махне, преди да е станало късно, но Калеб я притисна по-силно. С бързо движение ухапа вътрешната страна на китката си и я постави пред Айлийн.
Тя се вкамени и почувства как кучешките зъби в устата й растат.
- Внимавай, Калеб. Или съм дете, или съм жена. Избирай, не мога да съм и двете.
- Ти си моята жена. Имам нужда от теб.
- Но според теб аз съм просто възбудена - припомни тя с огорчение. - Имам нужда от няколко студени душа.
- Да - отвърна той и приближи ръката си към устните й. - И си последвала съвета ми. Косичката ти е мокра, а кожата студена и... и мека... - изръмжа тихо, когато плъзна бикините през глезените й и ги хвърли встрани. - Но не е достатъчно. Имаш нужда от мен, Айлийн - прошепна с измъчен вопъл и потърка нос в здравото й рамо.
- Какво искаш да направя? - каза тя с прегракнал глас и се наведе към ръката му.
Кръвта му, ароматът му, силата му, гласът му... всичко в него я омагьосваше и я подчиняваше на волята му.
- Пий от мен. Моля те.... Моля те, Айлийн... - Плъзна другата си ръка по корема й, като я притисна към себе си. - Ранена си и искам да те излекувам. Позволи ми да проникна в съзнанието ти, не се затваряй за мен. Не мога да го понеса.
- А аз не мога да понасям теб - отвърна побесняла.
- Моля те...
Айлийн поклати отрицателно глава. Буцата в гърлото я болеше, когато преглъщаше. Тялото на Калеб загряваше гърба й.
- Аз не съм уличница, чуваш ли?
- Да, чувам те. Знам.
- Кажи го.
- Не си уличница.
- Накара ме да се чувствам мръсна.
Той подпря чело на рамото й и го целуна нежно.
- Извинявай. Исках да те подразня, защото ме отхвърляше. Не мисля нищо от онова, което ти казах.
Айлийн затвори очи и вдиша.
- Пий, mo breagha donn79. Вземи онова, което е твое - помоли я той.
Не осъзнаваше какъв лед се е настанил в сърцето й, докато Калеб, с дрезгав и съблазнителен глас, не й проговори на езика, който вече започваше да си припомня. Той разтопи леда.
Съзнанието й се понесе към спомените за Тор и Хаде.
Видя ги как правят любов. Тор шепнеше това в ухото на майка й Хаде. Мое хубаво момиче.
Неговото хубаво момиче. Тя беше момичето на Калеб, помисли си, докато той я прегръщаше още по-силно през корема.
Тялото й се затопли. Съзнанието й се свърза с тялото, със сърцето й и се плъзна към твърдите и пълни с чувствени обещания ръце. Всички мисловни бариери изчезнаха, когато Калеб й проговори на бащиния език. Почувства, че се връща у дома, към произхода си, и най-накрая знае на кого принадлежи. Спомняше си келтския език.
- Какво искаш от мен, Калеб? Какво? - прошепна отчаяно. Прокара устни по кръвта от ръката му. Колко харесваше този вкус. Как се нуждаеше от него.