„Кой е способен да направи нещо подобно?", питаше се тя и гледаше зелените му очи. Наистина ли имаше такива зверове сред хората? Но какво общо имаха тя и баща й с всичко това?
-Но... но, аз нямам... нямам нищо общо с... с това - прошепна тя. - Тря... трябва да ми повярваш, Калеб.
Калеб се изпъна, като я чу да споменава името му за първи път. Пусна косата й и постави ръцете си от двете страни на главата й. Изгледа я съсредоточено. Беше изплашена, сломена, ранена от него и неговите събратя. Контузените й ръце лежаха напрегнати и свити върху гърдите й. Бяха убили баща й. Тя искаше да се бори за свободата си, за живота си. Но не можеше да го излъже. Тя подписваше и даваше разрешение за транспорта на стоката, инструментите и лекарствата. Беше дъщеря на Микаил и се предполагаше, че между тях има доверие и вършат това заедно. Не беше страничен човек.
- Нека да вляза в съзнанието ти и тогава, само тогава, може да ти повярвам - предизвика я той.
- Какво... какво трябва да направя, за да влезеш? - попита колебливо.
- Отпусни се.
Ейлийн погледна позата на телата им. Да, разбира се, отпусни се. Лесно беше да се каже.
- Натискаш ме... така не мога...
- Млъкни - изкрещя. Не можеха да разговарят така задушевно. Тя беше враг. - Благоволи да си затвориш очите - послужи си с мелодичния глас, за да я привлече и да я въведе в състояние на релаксация.
Ейлийн затвори блажено очи и започна да разтваря краката си. Не, за Бога. Какво правеше? Този глас... Калеб стисна зъби пред тази покана. Гледаше как загорелите й стройни крака се разтварят. Намести се между тях, докосна и притисна слабините си в нейните. Пасваха перфектно. Ако бяха голи, вече щеше да е негова. Съсредоточи се в нея. Опита се да проникне в съзнанието й, в спомените й. Нямаше преграда, но непрекъснато се сблъскваше с гъста бяла мъгла. Не че не можеше да влезе. Ако влезеше обаче, щеше да се изгуби. Тя нямаше да го пусне, нямаше да позволи.
- Опитваш се да ме объркаш? Искаш да се изгубя? - изръмжа той.
- Да се изгубиш?
- Стига! Няма да ме лъжеш повече. Поставяш прегради. Не искаш да разбера истината.
Ейлийн стисна очи, преглътна, изви глава встрани и откри пред него шията си.
- Ако не ми вярваш, по-добре свършвай с всичко това. Аз... няма да издържа дълго. Хайде, ухапи ме.
- Ще ти направя услуга, ако сторя това, курво.
Отново започна с обидите. Когато го нарече с името му, за кратко беше забелязала нещо като разбиране в погледа му, сякаш искаше да й повярва. Сега отново се превръщаше в чудовище. Чудовище, което стоеше между краката й, както никой мъж не беше правил с нея.
- Моля те... Калеб - Щеше да опита отново. - Трябва да има начин...
- Първо, за теб не съм Калеб - сряза я той раздразнено. - Отсега нататък ще ме наричаш „господарю". - Тонът му беше студен и безличен. - Второ, казах ти да не ме докосваш. - Хвана ръката й, която беше поставила върху твърдите му гърди, за да го отдалечи, и я вдигна отново над главата й. После хвана дясната й ръка, ранената, и леко я постави върху лявата. Сграбчи двете китки с една ръка. - Трето - погледна устата й, - няма да говориш, докато не ти позволя. Това е, не ти вярвам, нито ще ти повярвам. Не искаш да прочета мислите ти, но има много начини да проникнеш в съзнанието на някого.
- Ще ме измъчваш ли? - погледна го тъжно.
- Много хора искат това, курво ~ отвърна той и кимна. - Там, където ще те заведа, няма да бъдеш много добре посрещната. Но не. Няма да те бия.
- Тогава...?
- Ще видиш.
- Какво си ти? - попита тя. брадичката й трепереше.
- Откакто ни преследвате, не сте си дали труда да ни попитате. Сега какво значение има?
- Искам да знам кои са моите врагове. Наистина ли сте вампири? Сигурно полудявам... - прошепна тя, като си даде сметка какво изрича. - Какво ще правиш с мен? - Не знаеше дали е вампир, но, за Бога, беше досущ като онези привлекателни същества с кучешки зъби, които се появяваха във филмите по книги на Ан Райе13.
Калеб сведе поглед към прекрасните й голи гърди и тя отново задиша учестено. Тази интимност с него й идваше в повече. Той покри едната й гърда със свободната си ръка и я погледна в очите.
- Ще ти пусна китките. Ако се опиташ да ме докоснеш, ти обещавам, че ще те ухапя. Ще те нараня.
- Не отговаряш? - Гласът му ехтеше особено. Или беше пресипнал? - Ще те нараня и ако проговориш.
Ейлийн вдигна гордо брадичка, макар да знаеше, че трябва да се примири. Лека-полека. Калеб пусна китките й, прокара пръсти по ръцете й, нежните мишници, шията й, ключицата и накрая по другата гърда - студена и мокра от дъжда. Ейлийн се размърда неспокойно под тялото му, като издържа с цялото самообладание, на което беше способна, прегледа, на който я подлагаше Калеб. Той продължи да гали гърдата й, докато видя как зърното й се втвърди, тогава го хвана и започна да го масажира. Големите му мъжествени ръце я изгаряха с топлината си. Тя раздвижи ръцете си по облегалката на седалката. Искаше да го хване за гарвановочерната грива и да го отдалечи от себе си. Но не можеше да го докосва. Хвана се отчаяна за горната част на облегалката.