- Това е значима дейност, екзистенциална, важна - беше казала Рут развълнувано. - Не боклукът, който биха ми предложили на друго място за няколко мизерни евро.
Калеб щеше да им плаща много добре. Беше много щедър, въпреки че не искаше да го признае. Всъщност парите не го интересуваха. Айлийн се замисли над новото си положение и го разбра. Когато имаш толкова пари, това престава да бъде важно, вече не са приоритет за оцеляването. Сега щеше да живее за оцеляването на другите.
Усмихна се. Беше доволна, ужасно уплашена за тях, но егоистично доволна, защото щяха да са близо до нея.
Отново погледна Калеб, като продължаваше да го държи за брадичката, и разбра, че никой не би могъл да й направи по-хубав подарък. Смаяно гледаше мъжествените му черти, зелените му очи, които я поглъщаха и същевременно галеха. Тогава разбра. Беше безумно влюбена в него.
Сломена от очевидното, пусна брадичката му, отдръпна се и се загледа през прозореца, за да се разсее.
- Уплаши ли се от нещо? - попита я той. Беше забелязал промяната в поведението й.
- Не - отвърна бързо тя.
- Да. Притеснена си - измърмори той. - А аз се чувствам ужасно, защото не знам за какво мислиш. Няма ли да ми кажеш?
- Няма нищо за казване.
- Относно това, което говорехме преди... Защо си се заинати-ла да бъдеш затворена за мен? Не разбираш ли, че това е нещо нормално между нас? Твоето и моето съзнание трябва да бъдат винаги слети, не само когато на теб ти се прииска.
- Не мога... все още.
Калеб я погледна отчаяно, отново се съсредоточи в пътя и атмосферата между тях охладня.
Айлийн нямаше да позволи това. Плъзна ръка по мускулестото му бедро и остави топлината си да премине през панталона и да затопли кожата му.
Калеб стисна устни, беше му омръзнало да стои настрана. Ванирските двойки не бяха такива. Но не можа да се въздържи, когато усети нежния й допир. Покри фината й ръка със своята, обърна я и целуна вътрешната част на китката й, като прошепна:
- Ще караме полека, малката. С твоето темпо.
През цялото пътуване не пусна ръката й. Къщата, където се намираха, беше част от жилищен комплекс в Дъдли. Ванирска територия.
Бяха влезли, хванати за ръце, но Калеб я прикриваше с огромното си тяло.
Къщата беше старинна.
- Наша е, но никой не живее тук.
- Не се учудвам... - прошепна Айлийн. - Мислех, че ще разпитваме Виктор.
- Така и ще направим. - Натисна един електрически ключ на стената и на пода се отвори капак.
- Оттук ли трябва да слезем? - попита тя недоверчиво.
- Ела. - Взе я на ръце. - Дръж се здраво.
Айлийн се залепи плътно до тялото му и Калеб скочи с нея в подземното помещение. Приземи се на крака и я остави на пода.
Айлийн погледна нагоре. Около петдесет метра свободно падане. После се огледа и разбра, че старинната къща е отстъпила място на военен бункер със стени от желязо и бетон. Някаква врата се отвори пред тях.
Калеб я погледна и се усмихна.
- Впечатлена ли си? - попита той и пак я хвана за ръка.
- Леко — каза тя и му върна усмивката. — Виктор там ли е? Отчаян вик на гореспоменатия отговори на въпроса й. Айлийн се намръщи, а когато погледна във вътрешността на залата, погледът й изведнъж стана студен като лед.
Виктор беше проснат на една метална маса със завързани очи и ужасна фрактура на крака. Кожени ремъци обездвижваха ръцете, краката, кръста и главата му. Той се бореше, за да се освободи.
- Хайде. - Калеб я заведе вътре и спряха пред него.
- Лъжлив кучи син... - Айлийн се спусна към Виктор, но Калеб я хвана през кръста и я задържа. - Пусни ме, Калеб... Остави ме...
- Успокой се... -Не.
- Успокой се.
- Но, Калеб - дишаше учестено в прегръдките му и гледаше Виктор с омраза, - те се подиграха с мен.
- Знам. Но ще си платят за това.
- Айлийн? - попита Виктор с лъжовно сладникав тон. - Айлийн, ти ли си?
- Да, нещастник такъв. Аз съм.
- Айлийн, станало е недоразумение. Аз... аз нямам нищо общо с това. Исках да ти кажа, но... но Микаил щеше да ме убие...
- Пет години... Да ме лъжеш пет години.
- Не те лъжех. Грижех се за теб. Аз... не, не... аз щях да те защитя... да те отведа някъде...
Калеб изръмжа и се приближи до масата. Натисна един лост и Виктор премина от хоризонтално във вертикално положение. Калеб свали превръзката от очите му и го погледна втренчено.
Виктор присви очи. за да свикне със слабата светлина в залата, и погледна Айлийн.
- Впечатляващо - прошепна с похотлив блясък в очите. Калеб го удари силно с юмрук в корема, сграбчи го за косата и прошепна в ухото му.
- Да не си посмял да я погледнеш.
- Ти си... - Виктор се изкашля, за да си поеме дъх. - Ти си... Айлийн, невероятна си.