- Когато боговете ни трансформирали, хитрата Фрея направила заклинание, че след като един ванир откриел своята половинка, те нямало да бъдат свързани напълно, докато не получат божествения белег. А те давали този белег.
- Какво е това? - беше я попитала разтреперана Айлийн.
- Белег върху кожата. Кафява татуировка, която се появява върху специално място на тялото. Място, което символизира нещо от вашата връзка. Белегът е онова, което окончателно ти поставя надпис „Не пипай" в очите на другите.
- Ще ме татуират ли?
- Никой няма да го направи. Символът сам ще се появи върху кожата ти. — Вече беше започнала да й сплита плитките.
- Не съм сигурна, че искам да имам татуировка.
- Нищо не можеш да направиш по въпроса.
- Да, разбира се... - въздъхна раздразнено тя, а Дана се усмихна на реакцията й. - И белегът за свързаност се появява единствено през тази нощ?
- Не. Всъщност би трябвало да се появи, когато се слеете интимно за трети път, с обмяна на кръв, разбира се - изчерви се Дана.
Айлийн мислеше за това. Гледаше Дана с възхищение и благодарност, че е открила някой, който да й разкаже нещата съвестно и търпеливо. Отнасяше се към нея с обич, както би постъпила Рут. Да, щеше да бъде чудесна приятелка.
- Аз нямам такъв и те уверявам, че...
- Повече от три пъти, предполагам.
- Да - потвърди Айлийн и погледна встрани.
- Защото не му се отдаваш напълно. Още ли не го допускаш до съзнанието си? - Приключваше с последната плитка.
- Не желая да съм толкова прозрачна, когато той не е. Не мисли, че не искам да се отворя за него, но ако отново скрие нещо от мен или ме излъже, никога няма да мога да го направя отново. Емоциите в случая са много силни и засега не успявам да се справям с тях.
- Калеб съжалява за всичко.
- Знам.
- Всичко ще се оправи, но трябва да се престрашите.
Айлийн си помисли за Калеб и почувства как сърцето й се затопля. Да се престраши. Сякаш не беше като самоубийца, когато ставаше въпрос за него.
- Как изглежда татуировката? Дана изви устни в лека усмивка.
- Вечен възел.
- Възел?
- Келтски символ. Вечният възел никога не се развързва, символизира допълването, безусловната подкрепа, силата и сливането на двойката. Ние, келтите, сме го разменяли с нашите любими и така сме показвали, че тази връзка е завинаги. Предполагам, че на Фрея й е харесала тази романтична идея, така че е решила да бележи със съшия символ двойките.
- Каква богиня...
- Голяма негодница. Тормози двойките и ги кара да страдат само защото малоумният й мъж е бил развратник. Все още не разбирам защо Моргана не се е застъпила за нас и не я е изритала по хубавия задник.
- Значи не ти е харесва онова, което е направила с вас - засмя се Айлийн. - Знаеш... кучешките зъби, промяната на цвета на очите, жаждата за кръв и, разбира се, капризът да знаете, че ако не откриете истинската си половинка, няма да можете да бъдете щастливи.
- Това е много изискваща и трудна връзка. Знаеш ли, мисля, че невинаги може да откриеш половинката си. Понякога можеш да се объркаш, да решиш, че си я открил... - Светлозелените й очи потънаха в тъга, но толкова бързо промениха изражението си, че Айлийн реши, че си е въобразила. - Но не трябва да затварят вратите ни за възможността да се опитаме да бъдем щастливи с други хора. Ние сме могъщ клан, опитваме се да се грижим за човечеството и прекарваме живота си скрити, за да не се знае за съществуването ни. Жените - отметна един кичур черна коса назад - сме много закриляни и не разполагаме с много свобода. Така че винаги сме заобиколени от едни и същи мъже и не ни се дава възможност да срещнем някой, който да ни разтърси, който да ни заслепи... както, например, се случи на Калеб с теб.
- Значи е заслепен от мен - прошепна Айлийн развеселена.
- Докарала си брат ми до притеснително състояние на оглупяване, момиче.
- Това ми харесва - каза гордо. Дана избухна в смях.
- А ти имаш ли вечен възел на кожата? -Не.
- Защо нямаш половинка? - попита Айлийн неочаквано. Дана взе черния молив за очи и започна да си играе с него, докато обмисляше отговора.
- Сърцето ми е... смъртно ранено. - Сви рамене. С никого не беше говорила с такава лекота. Айлийн й вдъхваше доверие. -Обърни се към мен, нека те огледам.
- Била ли си влюбена?
Дана изпита желание да се изсмее. Влюбена? Тя беше живяла, дишала и се борила за един човек дълги години в своята младост. Не беше влюбена, а напълно луда по него. После всичко се беше променило.
- Бях, дълго време - отвърна тя тъжно.
- Какво се случи?
- Погрешен избор. - Сви устни.