Айлийн следеше внимателно изражението й.
- Ти и Мену винаги ли сте били в толкова лоши отношения? Дана подскочи. Айлийн беше много директна и трябваше да свикне с това. Жените от нейния клан се бяха научили да говорят точно и мъдро, но това беше лишило действията им от спонтанност и искреност. Айлийн беше запазила всичко това и й харесваше.
Дана остави молива за очи на мястото му.
- Той е, нали? Той е разбил сърцето ти - настоя Айлийн.
- Трудно е. Той и аз...
-Можеш да говориш с него. Понякога се правят ужасни неща, с идеята, че така трябва. - Хвана я за ръка и я стисна нежно. -Тези решения нараняват както онзи, който ги взема, така и онзи, който страда от последствията. Тогава се изпълваш с омраза и озлобление, мислиш, че никога повече няма да повярваш в този човек, който те е накарал да страдаш толкова много. Но трябва да умееш да прощаваш, защото, ако не се опиташ, ако не успееш да трансформираш болката в приемане и любов, се лишаваш от възможността да бъдеш щастлив. Само онези, които обичаш най-много и които те обичат най-много, са тези, които ни нараняват най-силно.
Дана ококори очи при тези думи.
- Освен всичко ти си умна, Айлийн, голям оратор. Бих се радвала, ако и други могат да те чуят. - Стисна признателно ръката й.
- Не знам какво ти е сторил, но...
- Айлийн, стига. - Целуна я по бузата. Беше тъжна и явно наистина страдаше. - Вече каза много неща, а аз все още не съм готова да говоря за това.
- Добре. Но си спомни какво ми стори брат ти. И погледни ме сега. Трябваше да му простя, Дана, защото омразата ме разяждаше и ме караше да страдам. Защото чувствах към него нещо много по-силно от това, което съм си представяла, че е възможно.
- Все още обаче не си му простила изцяло. Не си белязана, защото нямаш доверие в него - посочи мъдро Дана.
- Трудно ми е, Дана. Не е лесно. Но както и да е. Мисля, че не съм най-подходящият съветник. В главата ми е хаос.
- Ти го каза. - Усмихна се с разбиране. - Въпреки това твоят случай и моят... са различни. Но се гордея както с теб, така и с него. Беше смело от ваша страна. Брат ми сега излъчва светлина. Никога не съм го виждала така запленен. Отново е жив.
- Ти също ще бъдеш. - Айлийн беше убедена в това. Жена като Дана щеше да открие любовта. Трябваше да бъде обичана.
- Не съм толкова сигурна. Някога живях под слънцето, но сега ми вреди.
- Дана...
- Да тръгваме. - Хвана я за ръка и я дръпна. - Когато брат ми те види, ще припадне.
Айлийн се надяваше, че раните в сърцето на Дана ще заздравеят. Беше се привързала много към нея. Искаше й се с Мену да изгладят разногласията си, защото беше разбрала, че той е нанесъл смъртоносната рана в сърцето й.
Когато Калеб я видя да се появява между кладите, които ограждаха гората на Килганън, просто колабира. Айлийн беше облечена като жените келти, а осанката й показваше същото - горда, красива и напълно съзнаваща своя магнетизъм. Червената й рокля танцуваше от вятъра, а полуразпуснатата й коса почиваше върху стройното й рамо.
Дана говореше с нея и двете се смееха. Калеб не преставаше да гледа дъщерята на най-добрия си приятел. Беше истински спектакъл от светлина и цветове.
- Айлийн - каза й тихо Дана. - Брат ми е там. Трябва да видиш каква физиономия е направил.
Айлийн вдигна поглед и потърси Калеб с очи. Не се наложи да търси дълго. Вече усещаше аромата му и освен това Калеб беше най-привлекателният мъж в огромната гора, заобиколена от оградени с камъни клади. Косата му беше наполовина прибрана и се спускаше до раменете му, а зелените му очи я преценяваха сантиметър по сантиметър.
Калеб я погледна втренчено. Тя погледна него. И пламъците от огъня на кладите достигнаха висините.
- Леле, Кал - каза му Каал и погледна с възхищение Айлийн. - Твоята саraid може да остави без дъх всеки мъж. - Калеб не отмести очи от своята жена и не отговори. - Нали, Мену?
Мену се беше подпрял на едно дърво и наблюдаваше съсредоточено момичето, което придружаваше Айлийн. Дългата й коса беше сплетена, а на дясната буза имаше две черни линии. Каал вдигна вежди и избуха в смях.
- Ама моля ви - възкликна раздразнено. - Погледнете се... Будите съжаление. Омаяни от две самки. Заклевам се в Один, че това няма да се случи с мен - подигра се той, обърна се и отиде при жените ванири, които се бяха събрали.
Мену се доближи до Калеб и скръсти ръце. Гледаше как момичетата се приближават.
-Ако в някакъв момент усетим нещо странно...
- Спокойно, Мену. Всички сме нащрек. Ако зависеше от мен, сега нямаше да съм тук, а на някое по-сигурно място с Айлийн. Но това е единственият ни истински празник, това е част от нашата култура и една от нощите, когато можем да се свържем с нашите жени.