- А ти откъде знаеш? - попита заинтригувано Беата.
- Една нощ видях някаква двойка в действие - призна тя леко засрамена. - Преди години. Беше пълнолуние. Не можете да си представите колко са диви...
- Така ли? - Рут повдигна едната си вежда и отново погледна към Адам отдалече. Той я наблюдаваше напълно спокойно, докато допиваше хидромеда си. Върна чашата на Калеб, каза му нещо и ванирът отново я напълни.
- Мила - Беата постави ръка на рамото на Дана, - когато откриеш твоя саraid, ще видиш, че ванирите също не са много питомни в това отношение. - После погледна към Айлийн и й намигна.
Айлийн се усмихна и се загледа в движенията на Калеб. Искаше да го види. Искаше да бъде с него.
Този мъж стоеше там, играеше ролята на домакин към онези, които преди няколко дни бяха смъртни врагове на неговата раса. Ноа го беше бичувал и въпреки това сега разговаряше с него. Изглежда, берсеркът изпитваше огромно уважение към него.
Колите бяха паркирани около поляната. Каал отиде до неговата, отвори вратата на шофьора и пусна музиката.
Песента „Без страх" на „Дъ Расмус"86 прозвуча силно и ясно.
- Нека празникът започне - извика еуфорично с отметната назад глава.
Айлийн почувства дълбоко вълнение. Жените изтичаха, за да застанат по средата на кладите и започнаха да танцуват. Не обръщаха внимание на мъжете. Беше им все едно дали ги гледат. Наслаждаваха се на своята чувственост, не се срамуваха от публиката.
Берсерките ги гледаха запленени.
Ванирите веднага се втурнаха да танцуват с тях, прегръщаха ги, преплитаха крака, опираха задните си части... Жените крещяха развеселени и опиянени от хидромеда.
Рут веднага се присъедини към тях.
- Ела, Айлийн - подкани я тя.
Айлийн погледна Калеб в далечината и установи, че я следи крадешком, докато говори с Адам.
- Да, ceга ще дойда - отвърна и тръгна към него.
- Един огромен берсерк веднага хвана Рут за ръка, за да танцува с него. Беше привлекателен.
- Няма нужда да ме молиш, хубавецо - усмихна му се тя очарователно, докато се хващаше за раменете му и се оставяше да я води.
Айлийн избухна в смях, като видя най-добрата си приятелка толкова развеселена. Дядо й Ас я спря по средата на пътя, за да я поздрави.
- Забавляваш ли се, малката? - попита я той.
Айлийн се зарадва, като го видя така оживен, и го прегърна.
- Здравей, дядо - потърка буза в гърдите му. - И ти си тук.
- Калеб ни покани да пием хидромед. Не можех да не приема поканата. - Хвана лицето й с ръце. В очите му се четеше решителност. - Добре ли се отнася с теб, Айлийн? Ако не е така, кажи ми и аз...
- Не, не, дядо - побърза да го прекъсне. - Той... добре се отнася.
- Аз не исках да те насилвам да бъдеш с него. Вярваш ли ми? Не исках да те принуждавам, но... Въпросът е деликатен, а той действително е твоята половинка и аз...
- Дядо - взе огромната му мазолеста ръка в своите, - разбирам. Трудно ми е да проумея този свят. Не е лесно. Възпитали са ме като човешко същество и мисловните ми рамки са много ограничени, но...
- Да?
- Но в моята природа е и да приемам всичко, което ми се случва сега. Аз съм част от това. - Погледна очарована всичко, което ги заобикаляше. - Ритуали, вълшебства, богове, магия, война... кучешки зъби. Не ми се струва толкова откачено и с всеки изминал ден го разбирам по-добре.
- Значи не е толкова ужасно, нали?
- Не - отвърна и погледна Калеб, чиито очи бяха пълни с несигурност. Откога беше толкова открит към нея? - Мисля, че не.
- Страхувах се, да не си се разсърдила, защото ти наложих връзката с него. - Ас се обърна към него и кимна за поздрав. -Той е човек на честта, Айлийн. Отнася се с теб, както заслужаваш, и ще бъда спокоен, ако останеш с него.
- Дядо - прегърна го тя. - Не мога да се сърдя на теб, нито дори на него. — Изненада се, че признава това гласно. - Всичко, което ми се случи, разкри пред мен коя съм.
- Ти си смела - каза Ас с възхищение. - Като майка ти, която се жертва за любовта.
- Ти... Ти прости ли й?
Ас стисна устни и сведе поглед.
- Тя избяга от мен, защото се страхуваше, че няма да разбера връзката й с Тор. Онова, за което най-много съжалявам, е, че Хаде беше права. Щях да я накажа и да я отхвърля, Айлийн. Тогава не знаехме нещата, които разбрахме сега. - Въздъхна и я погледна с насълзени очи. - Тя смело се бореше за онова, което искаше, отърси се от враждата между нас, от предразсъдъците, и от смелостта й се роди нещо прекрасно.
Айлийн преглътна, за да облекчи усещането за възел в гърлото си.
- Ти, Айлийн - продължи той, - ни отвори очите и ни даде възможност да станем по-силни. Ти си живият спомен за дъщеря ми и те обичам заради това, което постигаш, и заради това каква жена си.