Забърза крачка и го последва. Защо си тръгваше?
Когато мина през храстите, се озова на поляна, скрита от дърветата. В средата й имаше няколко огромни камъка, които приличаха на олтари.
- Калеб? - извиси глас тя.
- Забавляваш ли се, принцесо?
Гласът идваше зад гърба й. Тя се обърна и го видя. Беше облегнат на едно дърво, с ръце в джобовете на черния кожен панталон. Талията на панталона беше под пъпа му, а кожата очертаваше всички мускули на лунната светлина. Торсът му беше гол, както на всички ванири тази нощ. Половината му коса беше събрана на опашка, а тънки плитки се спускаха по раменете му. На дясната му буза изпъкваха три еднакви черни линии и караха очите му да изглеждат много по-светли.
Айлийн остана като хипнотизирана. Но когато се вгледа в изумрудените му очи, потрепери от вълнение, от очакване на онова, което можеше да се случи между тях.
- Днес очевидно всички искаха да говорят с теб. - Приближи се до нея, но не я докосна.
- Да.
- Дядо ти Ас. -Да.
- И Ноа - процеди през зъби.
- Да, Ноа също - отвърна тя и присви очи.
- Танцува с него и се смя с него. - Вдигна брадичката й.
- Затова ли си тръгна?
- Тръгнах си, за да ви оставя сами. Явно имахте нужда. Кажи ми, Айлийн, харесваш ли го? Ако аз не бях там, щеше ли да си тръгнеш с него?
Айлийн се почувства, сякаш някой изсипа кофа ледена вода върху нея.
- Не мога да повярвам... Разбира се - подхвърли предизвикателно. - В момента, в който се обърнеш. - Очите й блестяха от сълзи. Гневът прозираше в думите й.
- Кажи ми, Айлийн. И недей да си играеш с мен. - Хвана ръцете й и ги стисна силно. - Затова ли? Затова ли не ми позволяваш да проникна в теб? Не знам нито какво мислиш, нито какво чувстваш към него. Кажи ми... Знам, че той те харесва.
-Шибай се, Калеб. Мразя те. Мразя те... Свиня... Мразя те... -Удари го силно по гърдите, за да го отблъсне от себе си.
Как се осмеляваше да намекне нещо подобно? Как можеше дори да си го помисли?
- Моля те, Айлийн. - Притисна я към себе си с мощна прегръдка. Тя продължаваше да се бори с него. - Побърквам се. Имам нужда да бъда в контакт с теб и не знам дали ми казваш истината. Няма как да проверя.
- Тогава ми се довери. - Тя отново го удари в гърдите. - Не може да е толкова трудно.
- Но...
- Трябва да ми се довериш, Калеб! Трябва да го направиш... Ако не... Ако не ме уважаваш и не приемеш това предизвикателство, нищо няма да върви между нас - каза отчаяна, без да може да спре сълзите си. - Трябва да положиш усилие, както аз полагам, за да те разбера.
1
- Айлийн, тези неща не са в моята природа.
- Напротив... Шибан страхливец... Мислищ ли, че не искам да се слея с теб? - Бузите й бяха червени от гняв и разочарование.
- Искаш ли? - попита разтреперан.
- Разбира се, че искам, Калеб... Но имам нужда да знам до каква степен мога да ти се доверя. Трябва да съм сигурна, че не пазиш нещо за себе си.
- Но снощи...
- Снощи беше прекрасно - отвърна тя и сви юмруци. - Но не е достатъчно. Не и за мен. Ти се разкриваш, докато ме опипваш и изпитваш оргазъм... но само тогава. А и вчера беше дрогиран. Когато всичко това премине, преставаш да имаш доверие в мен. И започваш да криеш неща. Тази сутрин отново го направи и бях принудена да постъпя зле с теб, Калеб, а това не ми харесва.
- Но на теб ти харесва онова, което правя. Хубаво ти е с мен.
- Трябва да разграничим онова, което се случва между нас в леглото, и това, извън него. Трябва да бъдеш моят най-добър приятел, не само мой любовник. - Постави ръка на челото си и шумно въздъхна. - Искам партньор, който да не се колебае да ми даде всичко, защото аз няма да се поколебая да ти дам всичко.
-Айлийн...
- Дана ми каза, че имаш много бариери. Вярно е. - Насочи пръст към него и го накара да отстъпи. - Не искаш никой да се рови зад тях, да ги разруши, защото мислиш, че това те прави уязвим. Но аз не съм твой враг, Калеб. Разбираш ли? Не съм твой враг! - изкрещя ядосано и заби показалец в гърдите му. - Няма да отстъпя, докато не видя, че действително се отваряш за мен. Положи усилия. Говори ми и ми обясни всичко. И го направи не защото аз се вмъквам насила в главата ти и така откривам нещата, а защото наистина искаш да ги кажеш.
Калеб трепереше от гняв и безпомощност.
- Но ние не сме хора - изръмжа той. - Двойките ванири не общуват така.
- Да вървят по дяволите двойките ванири. Ще се отнасяш с мен така, както заслужавам, както аз ти кажа. Беше ужасен, Калеб. От самото начало. Ти се появяваш, упражняваш насилие и завладяваш всичко. Единствено аз отстъпвам и съм гъвкава. Аз... аз не мога да дишам.