- Да, чух те - процеди тя през зъби. - Къде е? Къде го държите?
- В добри ръце е.
- Кучи сине!
- Не обиждай баба си — засмя се той зловещо. Дръпна ръката й и Айлийн изстена от болка. - Какво е това? - Погледна белега. - Татуировка ли си си направила? Станала си непокорна дъщеря? - Поклати глава. - Не, не, мила. Татко ще те вкара в пътя.
- Това е вечен възел - усмихна се един мъж, опрян на перилата на балкона. - Вече са белязани.
- Ти... - възкликна Айлийн. - Ти си Дюбв... член на Съвета от Уолсоу.
- Да, кучко. Едно на нула за теб.
- Страхлив предател... - изкрещя тя и остави кучешките си зъби да се удължат.
- Жена с характер - измърмори друг глас.
- Финбар - сряза го Айлийн. - Как можахте? Къде е Калеб?
- Това няма значение. - Той сви рамене.
- Къде е? - Лилавите й очи потъмняха, а енергията й избухна и пръсна прозорците на парчета.
- Бързо. Да я изведем оттук - заповяда изненадан Микаил. Бутна я към Финбар, той я сграбчи и скочи с нея през балкона.
- Готово. Вече се събужда.
Чуваше този глас в далечината. Искаше да помръдне, но не можеше. Беше й студено и усещаше, че е дрогирана. Къде беше? Къде беше Калеб? Какво бяха направили с него? Ако беше мъртъв, дали щеше да го почувства?
Размърда се леко, опита да се раздвижи. Тогава разбра, че е завързана. Поиска да отвори очи, но силна светлина я заслепи.
- Вдигни лампата - заповяда нечий глас.
Звучеше ли й познат? Не. Не искаше да е истина. Беше Самаел. Пое си дъх разтреперана, сякаш беше плакала с часове, и усети миризма на гнило. Зловонието идваше от него.
Устата й лепнеше. Знаеше, че са я дрогирали и беше вързана върху много студена метална маса.
- Здравей, племеннице. - Самаел се усмихна цинично. - Бих те отвел в някоя от моите къщи, но твоите приятели любезно ги обсадиха и изгориха. Изправете я - нареди той.
Металната маса се завъртя на деветдесет градуса и я остави във вертикално положение. Ръцете й бяха разперени встрани, а краката - разкрачени.
Погледна Самаел. Беше истински вампир. Блед, с червени очи и тъмни сенки около тях, жълти зъби и морави устни.
- Пусни ме - прошепна. Мускулите й се събуждаха лека-полека. - Къде съм?
Самаел избухна в смях.
- Погледни я, Калеб. Тук е по твоя вина.
- На хълма Гластънбъри, alainn - прошепна Калеб.
Когато чу тези думи, тя разбра, че Калеб е заедно с нея и е още жив. Радостта и надеждата я изпълниха.
- Не успя да я защитиш, както постъпи и с нас преди толкова години.
- Не... - изстена Айлийн и се опита да фокусира погледа си. Нямаше да позволи да го обвиняват за това.
Загледа се по-съсредоточено, за да види къде се намира. Сив, мръсен под. Вдигна очи и видя, че в него е забито дърво. Няколко сантиметра по-нагоре мръсни кървящи крака бяха заковани към дървото с метален клин през пищялите. Айлийн стисна устни пред тази гледка. Черен панталон покриваше мощни крака, които сега бяха беззащитни и в много лоша позиция. Голият торс беше обагрен от кървави петна. Разпънатите на кръст ръце бяха приковани за китките към дървото. Помисли си, че ако погледне по-нагоре, ще избухне в плач.
Когато го погледна в очите, зарида отчаяно.
- Калеб... Какво са ти сторили?
- Не плачи, мила - каза й Самаел и я дръпна рязко за косата. -Заслужаваше си го. Уби повече от петнайсет от моите хора, сам, и освен това те изложи на опасност, защото му казах, че ако се съпротивлява, ще те убия.
-Калеб... как... как...?
- Не се притеснявай, alainn - прошепна Калеб и се насили да се усмихне.
Самаел се обърна и го удари с юмрук в корема. Калеб остана без дъх и пребледня.
- Спри, проклета свиня - извика Айлийн. Самаел я погледнах пламтящи от гняв очи.
- Нито дума повече. Чу ли? Ако не искаш да го обезобразя пред очите ти.
Айлийн стисна устни. Щеше да направи всичко, само да не го нараняват повече.
- Какво искаш от нас, Самаел? - попита Калеб, когато успя да си поеме въздух.
- Вече ти казах, неудачнико. Всъщност нищо не искам. Искам само да покажа какво съм открил и затова имам нужда от нея. След като докажа, че предположенията ми са верни, вече нямам да имам нужда от теб, но Айлийн ще остане с мен.
Калеб изрева като ранено живото, разтърсваше се, опитваше се да се освободи от кръста, но при всяко дърпане плътта му се разкъсваше.
- Калеб - изхлипа Айлийн.
Затвори очи и се опита да влезе в мисловна връзка с него. но тогава Самаел я сграбчи и я удари с юмрук по бузата.
- Копеле, кучи син - изкрещя Калеб. - Ако я докоснеш отново, ще те убия...
Айлийн, която плюеше кръв от сцепената си устна, погледна крадешком към Самаел.
Самаел извади нож от тъмния си панталон. Постави острието на два сантиметра над пъпа й и почака да види как ще реагира Калеб. Айлийн си пое въздух и глътна корема си навътре. Калеб веднага замря.