- Какви... какви свойства има моята кръв? Кажи ми.
- Тъй като те вече не ми трябваха - той продължи да се преструва, че не я чува, - трябваше да намеря начин да бъдат заченати още хибриди. Затова отвличах както ванири, така и берсерки и им заповядвах да правят секс. Родиха се още пет хибрида. Отделихме ги от родителите им, за да ги изучим. Не издържаха изследванията. Умряха след няколко дни.
Айлийн и Калеб не вървяха на ушите си. Беше ужасно, разтърсващо. Калеб престана да се движи. Мускулите вече не му се подчиняваха.
- Какво откри първия път, когато... когато пи от кръвта ми? -Искаше й се да повърне.
- Можах да се покажа на слънце за около пет минути - отговори той и погледна крадешком към Калеб.
- Господи... И какво си мислиш, че може да направи моята кръв сега?
- Твоята кръв, Айлийн, ще ни имунизира срещу слънцето -обясни най-накрая. - Благодарение на теб ще можем да излизаме през деня винаги когато ни нахраниш добре.
Калеб се ококори изумен и потърси погледа на Айлийн. Когато очите им се срещнаха, милион сдържани думи останаха във въздуха.
Самаел взе окървавения скалпел и направи два вертикални разреза на китките й. Кръвта бликна от тях, а Микаил се зае да я събира.
Айлийн чувстваше силна болка. Самаел беше забил скалпела толкова дълбоко, че със сигурност беше срязал някое сухожилие.
- Ще направим опит. - Самаел стисна по-силно китките й.
- Но аз... Не съм достатъчна за всички.
- Не си. Но кръвта ти ще бъде достатъчна сега, за да можем да издържаме под слънцето и да правим каквото искаме. Всеки момент ще съмне и ванирите няма да могат да излязат. Берсерките все още спят и почиват след пълнолунието. Децата са наши. Те ще бъдат следващите, които ще ни дават кръвта, от която имаме нужда. Ще ги обучим и когато пораснат достатъчно, за да имат деца, ще ги използваме, за да получим хибриди, които да ни поддържат през деня. Ще бъдем непобедими.
- Не - избухна Калеб, като видя как обезкървяват Айлийн. - Няма да разреша това... - Подът леко потрепери. Малко, но осезаемо разтърсване.
-Калеб, спри се...
- Колко пъти трябва да ти повтарям? - изкрещя Самаел. Хвана ножа и тръгна към Калеб. Три силни удара в корема. Ножът потъна до дръжката и трите пъти и Калеб остана без въздух.
- Не, не! - Айлийн плачеше и крещеше, но нямаше как да се измъкнат от всичко това. Истински кошмар.
- Нали ми каза, че искаш да го направя с теб пред него? - Самаел я сграбчи за косата и силно я дръпна. Айлийн изви шията си назад, а той наведе глава към гърдата й. Захапа я силно и когато кучешките му зъби се удължиха, я разкъса.
Айлийн се разтрепери и пребледня.
- Така ще се научиш - отсече Самаел. - Не плачи. После аз ще те излекувам.
- Ще умреш, Самаел - изстена Калеб. - Ще те убия. Заклевам се. - Гласът му трепереше, остър като кучешките зъби, които бяха избили в устата му.
- Ще го убием ли вече? - попита Микаил. Пълнеше десетата чаша.
- Не, почакай. Харесва ми да гледам как страда за нея.
Айлийн губеше съзнание и кожата й ставаше все по-бледа. Лилавите й очи бяха безизразни, а устните й, розови и сочни преди, сега бяха морави и пресъхнали.
- Айлийн... - викаше Калеб. - Дръж се, Айлийн...
- Вземи двайсет от моите хора. Дай им да пият. След половин час ще съмне - каза Самаел на Микаил. - Кръвта й ще ни осигури приблизително два часа. Трябва да побързаме.
- Може ли и аз да пия? - попита Микаил. Гледаше жадно една от пълните чаши.
- Може. - Обърна се с гръб към него и започна да развързва Айлийн. Тя падна върху рамото му като труп.
-Рут... Рут... Децата. Пазете децата. Отведете ги оттам.
Не знаеше дали Рут я чува, но разбра, че това ще е последното мислено съобщение, което изпраща в живота си, ако не се случеше чудо. След тази мисъл се строполи и всичко стана черно.
- И какво ще правим с него? - Микаил, с червени от изпитата кръв устни, пренебрежително посочи Калеб с глава.
- Омаломощен е,. няма да може да избяга. Ще го оставим да изпита нещастието си още няколко дни.
Главата на Калеб беше наведена, раменете му трепереха от гняв или ридания. Никой от двамата не разбра какво кара тялото му да се тресе. Не ги и интересуваше.
Микаил предупреди останалите, сред които бяха Дюбв и Финбар. Всички пиха от кръвта и излязоха. Оставиха Калеб прикован на кръста, като мъченик, забравен от своя бог.
Самаел летеше, а Айлийн висеше от рамото му. Вампирът можеше да почувства изгрева върху лицето си и въпреки това, след две хиляди години, кожата му не гореше, не пареше.